- Носите ли златото? - направо попита Бледа.
- Да! - като каза това, Аспар погледна назад към Маркиан. Няколко войника веднага пренесоха напред голям, тежък сандък. По това колко трудно го пренесоха и как го носеха, можеше да се разбере, че е пълен със злато. Всъщност вътре бяха 350 либри злато25, които Руа беше договорил да му бъдат изплащани от император Теодосий след голямото нападение и погрома на хуните над Тракийския диоцез.
Бледа се усмихна.
- Благодаря от името на чичо ми Руа - каза той. - Добри сметки, добри приятели!
Аспар направи горчива гримаса при последните думи.
- Искам да помоля за нещо - каза Аспар.
Знаех колко е трудно на ромейския генерал, който беше властвал цял живот и който го носеше в гените си, да моли. Бледа усети това и се усмихна. Той беше умен и не се възползва от мига, но забелязах, че много добре осъзна положението, в което се намираше генерала.
- Кажете, генерал Аспар! - каза Бледа.
От одеве мъжете разговаряха на латински. Бледа владееше много добре латински и не се налагаше да се намесвам по какъвто и да е начин в разговора. Бях благодарен, защото моят латински не беше много по-добър от този на двамата преговарящи.
- Ние сме тръгнали срещу самозванеца Йоан и Флавий Аеций, моят господар, Негово величество император Теодосий II, иска да разбере дали ще подсигурите тила ни? Можем ли да разчитаме, че няма да се месите в нашия спор?
Бледа, а и Атила гледаха с безучастни погледи. Те като че ли не чуваха думите на генерала. Следващият отговор искаше да покаже, че са очаквали този въпрос.
- Нашият чичо Руа иска да ти предадем, че ние няма да се намесим в този конфликт. Ние сме мирен народ и искаме да живеем в мир.
Ако не се намирах в такова положение, щях да се изсмея на това виеше лицемерие. Много добре знаех, че хуните не признаваха ромеите за хора, а това, че са миролюбив народ, беше направо нагло. Сигурен съм, че всички, които чуеха това, щяха да реагират като мен, но нищо такова не стана.
Аспар поклати глава и каза:
- Знаем, че сте миролюбив народ. Ние също искаме да живеем в мир.
Този разговор беше абсурден, виеше лицемерие, но политиката беше такава. Политиците и дипломатите мислеха едно, говореха друго, а реалността беше нещо съвсем различно. Бледа и Аспар се представиха като много добри дипломати. Бях чувал какво говореха ромеите за хуните. Спомнях си думите и на Приск, на Несторий и Теодорит Кирски.
- Той не може ли да говори? - каза Аспар, като погледна към Атила. - Ням ли е, или не знае латински?
Явно срещата вървеше към своя край.
- Много добре мога да говоря - каза Атила на безупречен латински. - Не виждам смисъл да говоря просто ей така. Когато имам да кажа нещо, ще го направя!
Личеше си, че Атила се е засегнал от думите на генерала. След това хунската делегация се сбогува, поздрави вежливо и се оттегли. Така пратеничеството ни завърши. Аспар беше доволен. Той не вярваше много на думите на Бледа, но нямаше друг избор. Поне двамата братя не бяха казали, че имат против преминаването ни, което щеше да се равнява на война.,
Прибрахме се в лагера, а легионерите се заеха да го разрушават.
Тази вечер ние отново посетихме Виндабона. Бяхме чули, че хунската делегация вече се е оттеглила от другата страна на реката и към степта. Ние, в същия състав, отидохме в същата кръчма. Тази вечер обаче останалите легионери не бяха пуснати в отпуск. В кръчмата беше много по-тихо и спокойно. Освен легионерите, там липсваха и много от търговците. Явно хората от съседните земи бяха чули за срещата между хуните и генерал Аспар и затова тези дни бяха изпълнили града. Сега, когато се разбра, че делегациите се разотиват и търговците бяха напуснали града.
Ние седнахме на нашата маса. Предчувствах, че съвсем скоро ще ми се наложи да водя разговор с монголеца. Керка свали шлема си, същото направихме и ние. Да стоиш с шлем на главата беше много неудобно и истинско изпитание на волята. Тази вечер опасността не беше явна и Зестрата на Кодиса разпусна косите си. Ние седяхме и тихо разговаряхме. По някое време вратата на кръчмата се отвори и вътре влезе Атила. Този път той беше сам. Какво правеше Атила тук и то сам? От възмущение Кодиса се изправи на крака. Аз обаче го хванах и го задържах. Олджибай също се изправи.
Той ме подхвана под ръка. Тримата така, както се държахме, се насочихме към една колона. Това беше най-тъмната част на кръчмата. Тук имаше някаква изба или подземие. Бях забелязал, че кръчмарят често се спускаше надолу по каменните стъпала и се връщаше с парче сушено месо или със студена кана вино. Тримата се прикрихме зад колоната.