- Твой, какво става? - трескаво питаше Олджибай, като ме стискаше за ръката. Чувствах напрежението, което беше обзело монголеца. Не исках да си мисля какво щеше да ми се случи, ако признаех, че съм лъгал дребничкия смел мъж през цялото време на нашето пътешествие. Замълчах. Кодиса ни гледаше изумен.
- Какво става? - попита той.
- Млъкни! - просъсках аз.
Кодиса усети, че съм на границите на своето търпение и замълча.
- Твой, какво става? - Олджибай отново зададе въпроса си. От монголеца бях видял през цялото време само добро. Той в нито един момент не ме беше изоставил. Не можех да не му отговоря. Аз бях воин и човек на честта. Не знаех какво да кажа. Да излъжа ли Олджибай, или да му кажа истината? Какво щях да постигна, ако кажех истината? Олджибай щеше да ме намрази. Нямаше как да ми прости, че няколко години съм го лъгал, че на неговата всеотдайност съм отговарял с лъжа.
Гледах очите на Олджибай, сега не забелязвах, че те бяха като цепки. Тези очи питаха и искаха отговор. Не можех да му кажа, че го лъжа. Нямаше как да го погледна в очите и да му кажа това. Замълчах, а после казах:
- Това не е Атила - казах аз. - Този е някакъв самозванец.
- Какво говориш?! - изуми се Кодиса. - Това е Атила!
- Този е самозванец? - изуми се Олджибай. - Много ми прилича обаче на господар Атила.
- Аз не ти ли приличам? - попитах Олджибай.
- Приличаш! - замислен каза монголецът.
Опитвах се да говоря с двамата така, че те да не чуват това, което говоря на другия.
- Ще го убия! - каза Олджибай. - Ще го убия! - с твърда решителност повтори монголецът. В този момент той бръкна и извади късата си сабя.
- И аз ще го убия! - каза Кодиса. - Вече съм се изправял веднъж пред него. Той е виновен да живея в плен толкова години! Той е зъл човек! Сега е моментът да го убия!
- Чакай! - казах на Кодиса. В този момент хванах двете ръце на Олджибай и го задържах. - Атила не ти ли беше приятел?
- Беше ми приятел - отвърна исавърът.
- Как така си бил в плен, като си водил армия и си имал възможност да получиш бойна подготовка?
- Аз бях свободен да ходя където си искам, но не можех да напусна хуните.
Докато говорех с исавъра, се борех с Олджибай. Изведнъж Кодиса също каза, че ще го убие и тръгна, като посегна към оръжието. Хванах и него. Борех се с двамата мъже, но не можех да издържа още дълго. По някое време усетих, че ако изпусна мъжете, те ще застрашат живота на Атила, а аз не исках това. Трябваше да ги спра. Сам нямаше да се справя. Обърнах се към масата, на която седяха Керка, Сиджими и Орест. Трябваше да моля за помощ мъжете. Обърнах се към двамата и ги повиках. Не знаех дали са ме чули, но се опитвах да бъда тих, за да не предизвикам вниманието на Атила и на хората в кръчмата.
Скоро двамата се притекоха към нас. Отначало те не можеха да разберат какво става.
- Дръжте ги! Дръжте ги! - опитвах се да го кажа колкото се може по-тихо.
- Какво става? - питаше Орест.
- Тези двамата искат да убият онзи мъж - казах аз.
- Защо? - попита Орест.
- Помагай!!! - почти му изкрещях аз. После се обърнах към Сиджими, само той знаеше истината за мен. - По-стари братко - казах аз на тюркски, - помогни ми! - Олджибай разбра истината и иска да убие Атила.
Сиджими веднага скочи и хвана монголеца. За мене вече беше много по-лесно да задържа исавъра.
- Защо, като е разбрал истината, иска да убие Атила? - попита тюркът.
- Излъгах го! Излъгах го, че Атила е самозванец - задъхан казах аз.
- Защо си го излъгал? За какво?
- Сега нямам време да ти обяснявам - казах аз.
- Добре, Авитохол...
Внимавах да говоря на Сиджими така, че Олджибай да не ни чува. Не бях сигурен дали монголецът не разбираше тюркски, защото двата езика бяха много близки.
Орест дойде към мен да ми помогне с Кодиса. Исавърът обаче беше по-силен и се налагаше да му помагам. В този момент погледнах към масата. Какво ли правеше Керка? От одеве бях престанал да мисля за младата жена. Изтръпнах. На масата, където трябваше Керка да седи сама, беше седнал Атила. Сега трябваше да действам бързо. Помогнах на Орест и Сиджими да избутаме двамата и да ги свалим по каменните стълби. Влязохме в широко хладно помещение. Виждах няколко големи бъчви, които бях сигурен, че са пълни с вино. Това обаче сега не ме интересуваше, трябваше да бързаме и да внимаваме някой да не слезе долу. Оставих двамата си помощници да завържат двамата полудели мъже. Докато те правеха това, аз се качих по стълбите към помещението на кръчмата. Останах скрит в сянката на колоната. Атила все така седеше срещу Керка и двамата нещо разговаряха.