Почти пълзешком се приближих до масата им. След това се скрих зад един кош, поставен до друга една маса.
- Виждали ли сме се някъде? - попита той.
- Не вярвам! - твърдо каза Керка.
Учудих се, бях почти сигурен, че двамата са се срещали. Сигурен бях, че Атила просто не можеше да се сети.
- Струва ми се, че съм те виждал някъде.
- Няма къде - отвърна жената.
- Къде са мъжете, които бяха с теб? - попита Атила. - Какво стана с тях? Къде отидоха?
- Не знам - каза Керка. По гласа й чувствах, че е напрегната.
- Нещо се изпокриха като плъхове? - подигравателно каза Атила. - Уплашиха ли се?
- Не ги обиждай! - каза Керка. - Те са смели мъже и воини.
- Ромеи - каза подигравателно Атила.
- Не те ли е страх да седиш сама на масата?
- Аз мога да се грижа сама за себе си, нямам нужда от пазачи!
- Харесва ми смелостта и дързостта ти - каза Атила - Не знаех, че има легионери жени - подигравателно добави той.
- Всъщност няма - ядоса се Керка. Сигурно и тя като мен чувстваше подигравката в гласа на хуна. Двамата говореха на гръцки, но високо и ги чувах ясно.
- Не се ядосвай! - каза Атила и се усмихна. Дори скрит зад коша, виждах здравите бели зъби на брат ми. Дали Атила се сещаше за мен понякога? Посегнах и докоснах гърдите си малко под ключиците. Там се намираше кожената торбичка и златният медальон, който всъщност беше на Атила.
- Не ми говори като на малко дете! - дочух гласа на Керка. Само по него разбрах колко ядосана е младата исавърка. Аз също се разгневих. За мен беше очевидно, че Атила се шегуваше с огненокосата, но и че много я харесва. Сърцето ми се сви от ревност. - В теб има нещо много познато - каза Керка. - Приличаш ми много на някого.
Знам за какво говореше Керка. Атила все още много приличаше на мен. Само че аз имах тиунска плитка, а Атила беше с хунска прическа. Атила все още не беше много обезобразен като останалите си сънародници.
- Много ми харесваш, един ден ще бъдеш моя жена! - внезапно каза Атила. Не можех да чуя добре думите на хуна, но ми се стори, че той каза именно това. В този момент някакъв човек от съседните маси се развика в пиянски изблик и ми попречи да чуя добре думите на двамата. Напрегнах слуха си още повече, ако имаше как, бих се приближил още малко.
- Какво говориш!? - възмути се исавърката. Добре че бяхме свалили Олджибай и Кодиса долу. Ако исавърът чуеше какво говореше хунът, никой нямаше да може да го спре.
„Какво да правя?” - тази мисъл се въртеше в главата ми. Ако се покажех пред Атила, това означаваше да се разкрия пред приятелите си и Олджибай, а и Керка. Обичах я. Исках исавърката за себе си, а изведнъж с Атила се бяхме оказали съперници за сърцето й.
Двамата продължаваха да говорят. Орест и останалите двама познаваха Атила. Само Сиджими можеше да отиде и да забере Керка от масата. Приближих се до младия тюрк и двамата изработихме плана за това как трябва да действаме. След това незабавно се заехме с привеждането му в действие. Аз и Орест през една странична врата отнесохме все още завързаните и съпротивляващи се Олджибай и Кодиса. Двамата се бореха като че ли от това зависеше животът им. Съвсем не беше лесна работа да ги отнесем, без да предизвикваме вниманието на цялата кръчма. Сиджими отиде да отведе Керка. Бях дал златна пара на тюрка, за да плати на кръчмаря. Сиджими и Керка ни настигнаха още по пътя за лагера. Тъй като вече се намирахме извън Виндабона, отвързахме Кодиса и Олджибай. Двамата ми се сърдеха и не ми говореха.
- Ако ви бях пуснал, щяхте да убиете този човек, след което хуните щяха да се върнат и да ни нападнат. Това щеше да бъде нашата неминуема гибел. С нас щяха да умрат и Маркиан, и Аспар. Нашият легион никога нямаше да се изправи пред самозванеца Йоан и пред войската на Флавий Аеций и така щяхте да промените хода на цялата история.
Малко по малко двамата се успокоиха. Скоро се прибрахме в лагера. Аз се приближих до Керка. Сега, когато знаех, че и друг мъж харесва младата жена, ми се струваше още по-красива.
- Какво си говорехте с Атила? - попитах аз.
- Нищо - каза Керка. После учудено ме погледна. - Той... той... сега се сетих! Той много прилича на теб! Двамата сте като две капки вода!
- По още нещо си приличаме - казах аз и загадъчно се усмихнах. - Много те харесваме, Керка... - като казах това, хванах ръката на исавърката - Искам да бъдеш моя жена! Ще те направя първата си жена!