- Откъде идвате? - попита на латински Хризафий.
Знаех, че магът разбира и знае латински и той отвърна на Първия съветник, който се учуди от това.
- От Александрия идваме - каза магът.
- Можете ли да го докажете? - каза Хризафий и изведнъж се обърна към мен. Явно целеше с това да ме изненада. Този ход успя, но само за миг.
- Вашият префект там, Орест, може да го докаже - отвърнах аз.
- Вие знаете и латински и гръцки - изуми се Първият съветник.
- Този, както го нарекохте „младия”, знае много повече, но не това е важно - отвърна вместо мен магът.
Докато ние си говорехме това, Марпалий се опита да представи на Първия съветник Таис, но той не прояви никакъв интерес. В този момент се сетих, че Хризафий е евнух, ето защо дори не задържа погледа си върху златокосата богиня.
- Какво има, защо тогава отказахте да се явите пред императора? - попита направо съветникът.
Разбрах, че бе настъпил моментът да се възползвам и да излея мъката си, затова заговорих:
- Водят ни като пленници. Ние сме пратеници на един от най-големите владетели на света, а вашите командири се отнасят към нас все едно сме затворници. Първо, вчера ни арестуваха без никаква причина. После, Маркиан се поправи, но ми взе двата меча. Открадна ги от мен. Отказвам да се явя пред императора на Константинопол без оръжие. Аз съм воин и благородник, не съм роб, нито селянин, нито презрян търговец, за да ходя ей така. Искам си мечовете! Искам си точно моите мечове, които Маркиан ми отне! Те са ми дар от моите предци и са символ на честта на нашия род. Отказвам да се явя пред Негово величество император Теодосий II без тях. Това ще означава, че аз не го уважавам, а аз в никакъв случай не искам да покажа такова неуважение.
- Разбрах! Разбрах! - махна с ръка Хризафий. - Посланик, и змия може да завиди на остротата на езика ви! Извинявайте, че ви подцених!
- Аспар, Маркиан под твое командване ли е? - попита Първият съветник.
- Да! - отвърна генералът и кимна с глава.
- Къде е?
Аспар се приближи до мен и ме гледаше така, все едно съм виновен за нещо пред него. Това упражнение българите го правехме още като деца. Наричаше се „вълчи поглед”. За мен, като българин, не беше проблем да удържа погледа на генерала. Бях чувал много неща за Аспар и Хризафий - всъщност това бяха мъжете, които бяха най-близки до императора и те тримата със сестрата на императора Пулхерия определяха политиката на империята.
Сега стоях пред двама от най-влиятелните мъже в света. Въпреки това окото ми не трепна. Този мъж не можеше да ми направи нищо тук и в този момент.
- Ще го повикам! - процеди през зъби Аспар. Трябва да си призная, че Аспар наистина имаше голяма вътрешна сила. Тя много приличаше на оренда. Той се обърна и се върна обратно в залата за приеми. С всяка крачка, с която се отдалечаваше от мен, нещо в мен се отпускаше. Аспар беше мъж, който беше свикнал да му се подчиняват. Той толкова беше свикнал с това, че го излъчваше дори когато ходеше, все едно земята под него трябваше да му се подчини. Той беше човек, който вълнуваше останалите със силата си. Не можеше да бъде около теб, без да забележиш. Той беше от хората, за които ромеите казваха, че имат харизма. Според нас, българите, всеки командир трябваше да има такава харизма. Именно това беше силата, която караше хората да ти вярват и да те следват. И когато трябва да поведеш хората си на сигурна смърт, е задължително да си харизматичен командир. Аспар беше точно такъв и аз го усещах с цялото си същество.
Скоро Марпалий се засуети. Хризафий му каза нещо и последва Аспар, като също влезе вътре.
- Първият съветник каза да влезете в тронната зала и да се явите пред Негово величество. Там веднага ще ви бъдат върнати мечовете. Аспар отиде да ги открие.
Исках да откажа, но в този момент погледът ми мина през Таис, задържа се на големите тъжни очи на Нефертари и аз примирено казах:
- Добре.
Марпалий се зарадва. Веднага се зае да ни приведе във вид достоен за среща с императора. Той бързаше, личеше си че се притесняваше в последния момент да не променя решението си. Скоро свитата ни и воините стояхме готови да бъдем приети. Марпалий влезе преди нас, за да провери какво е положението, след това се върна и по-притеснен от нас каза:
- Готово.
След това бавно тръгна напред. Виждах бялата му туника, която се полюляваше пред нас като завеса, раздвижена от човек стоящ зад нея.
- Негово височество, пратеникът на персийския владетел, посланик Ксеркс!
Вървяхме бавно, но аз не се оглеждах настрани. Спомних си как тримата остготи преди нас бяха потънали в огромната тронна зала, като в паст на огромна риба. Аз трябваше да изглеждам не по-малко достолепен от тях. Те бяха само някакви си остготски крале, а аз бях пратеник на най-голямата източна империя и трябваше да се държа като такъв. Опитвах се да не се впечатлявам, затова не се оглеждах, вървях и следвах поклащащата се дреха на Марпалий. Залата беше много голяма, вървяхме дълго, докато я прекосим. Това беше добре дошло за мен, защото имах време да се окопитя. Само с периферното си зрение виждах множеството царедворци, които се бяха наредили от двете страни на дебелия мек килим, по който се движехме. За моя голяма изненада не виждах воини. Усмихнах се, защото се сетих, че вече имах не малък опит с дворцовите етикети. Аз бях служил като тиун при българския кан, бях в двора на индийския махараджа Кумарагупта, бях живял в двореца на персийския шахиншах Яздегерд и Бахрам, познавах се добре с префекта на Александрия Орест и с владетеля на Бехдет. Може би затова не бях толкова развълнуван, колкото очаквах.