- Какво ще кажат Таис и малката египтянка? - каза Керка и се усмихна някак плахо като че ли да ми покаже, че знае за тях. - Освен това чух, че скоро сте предложили същото на някаква ромейка.
- Обичам те! - казах аз. - Искам да те направя своя първа жена! Аз съм жрец на Богинята майка, Таис ще те посвети в мистериите и с теб тримата ще направим нещо, за което ми разказа малеке на Персия Шушандук!
Керка като че не ме чу. Вместо да отговори, тя ме гледаше втренчено. Ние вече бяхме пристигнали в лагера и някак от само себе си се бяхме отделили на същото място, на което й бях прочел написаното от мен за болката.
- Ти не си особено учуден от това, че си приличате с Атила! Ти... си го знаел! Кой си ти?
- Това ще ти разкажа друг път - отвърнах аз.
- Добре, нека сега си лягаме, че съм уморена.
Аз също бях уморен. Керка и аз се прибрахме в палатката си. Гледах как исавърката се приготвя да си ляга. Толкова много ми харесваше. Наблюдавах я. Тя беше тази, с която исках да живея и винаги да е до мен. Дали двете с Таис щяха да се разбират? И Керка, и Таис бяха жени с твърд характер. Ако двете станеха приятелки, щеше да бъде много добре. След като пожелах „Лека нощ!” на Керка, си легнах. Гледах към покрива на палатката и си мислех какъв късметлия съм. Аз имах нещо, за което толкова много мъже мечтаеха. Съвсем скоро щях да имам три жени. Вярно, нито една от тях не беше българка, но с тяхна помощ щях да създам отново народа на българите. Аз щях да бъда неговият баща. Моите наследници щяха да възродят гордата ни държава.
Събуди ме нечие разтърсване. Някой искаше да се събудя по-бързо. Стреснах се. Отне ми време докато разбера кой съм и къде се намирам. Имах чувството, че сърцето ще изскочи от гърдите ми. Веднага се сетих какво се беше случило.
- Ставай! Ставай! Керка е изчезнала - крещеше Кодиса. - Снощи двамата с нея се отделихте, какво стана?
- Нищо! Нищо! - опитах се да се защитя.
- Как така нищо? Къде е Керка? - настояваше Кодиса.
Наистина не знаех.
- Може да е отишла някъде - отвърнах аз. Въобще не бях притеснен, Керка беше самостоятелна жена и това, че я нямаше, нищо не означаваше.
- Търсим я от много време. Няма я. Искам да отидеш до генерал Аспар и да му кажеш, че я търсим! Той е издал заповед да тръгваме! Легионерите вече рушат лагера. Няма да тръгна без Керка!
Станах бързо. Поне от уважение трябваше да се включа в издирването й. Лично обиколих лагера два пъти, но от Керка нямаше и следа. Легионерите напредваха с разрушаването на лагера. Притесних се. Наистина, къде беше Керка? Какво се беше случило?
Кодиса вече беше събрал група за издирването на Керка, в която влизахме всички ние. Тръгнах към палатката на Аспар. Там обаче не заварих генерала. Исавърът беше с мен. На масата пред палатката седяха синовете на Аспар.
- Керка, сестра ми е изчезнала! - извика Кодиса. - Трябва да я намерим!
- Къде е? - попита Ардибур, големият син на генерала.
- Не знаем. Трябва да я открием. Няма да тръгна без нея! Къде е генерал Аспар? Той трябва да даде заповед да я намерим.
- Не може. Генералът даде заповед да разтурим лагера и да тръгнем по най-бързия начин още днес.
- Нека отмени заповедта си! - извика Кодиса.
- Не може! Генерал Аспар и генерал Маркиан тръгнаха още призори с конете си. Те бързат да се върнат в лагера при легионите. След няколко дни там ще се съберат всички легиони на Теодосий, изпратени към Йоан. Баща ми трябва да ги посрещне и да реши дали да тръгнем в кампания сега, през есента, или да изчакаме зимата.
- Кой командва сега тук? - извика Кодиса.
- Аз - просто отвърна Ардибур.
- Издай заповед да намерим сестра ми! - извика все по-изнервеният Кодиса.
- Имам заповед от моя баща, той ме предупреди, че ако не тръгна още на сутринта, ще накаже легиона с децимация.
Настръхнах. Вече бях чувал за това зловещо наказание. То обикновено се прилагаше след битка, ако легионът отстъпи или при масово дезертьорство. При него легионът се строяваше и всеки десети биваше убиван, като го пробождаха с гладиус пред всички, веднага, без значение виновен ли е, или невинен.
Ардибур отказа да издаде заповед да спре събарянето на лагера. Той не изпрати и отряд, който да намери Керка. Двамата с Кодиса се връщахме от палатката на генерала, когато изведнъж исавърът каза:
- Дали Атила не е отвлякъл Керка? Снощи те двамата са седели на масата и са разговаряли. Каза ми го Орест. Само той ще е. Дали я е отвлякъл, или тя е тръгнала с него доброволно?
Тези въпроси ме завариха неподготвен. Кръвта нахлу в главата ми. Можеше ли Атила да е отвлякъл Керка? Можеше ли тя да го обича и да е тръгнала с него доброволно? Опитвах се да си спомня целия ни разговор от снощи. Керка ми изглеждаше спокойна в никакъв случай като човек, който се кани да бяга. Тя по-скоро беше привлечена от мен, отколкото от Атила. Спомних си колко щастлив бях снощи. Тогава смятах, че съм на крачка от рая, че ще имам трите най-хубави жени на света. Днес тази илюзия беше изчезнала, преди още да се появи. Някой зъл човек или сила беше изтрила мечтата ми с един замах само. Аз исках не по-малко от Кодиса да открием Керка. В този момент се сетих. Дали Керка не беше отведена от Аспар и Маркиан? Това обясняваше защо двамата бяха тръгнали толкова спешно и бяха издали такава заповед.