Споделих мислите си с Кодиса. Той много се зарадва. След малко и двамата бяхме сигурни, че именно Аспар и Маркиан са взели със себе си Керка. Може би сега тримата препускаха към лагера, а ние тук, се притеснявахме. Така ставаше ясно как Керка бе отведена без никакъв шум. Тя бе тръгнала доброволно. Нямаше как Атила или някой от хората му да влезе в добре охранявания ни лагер, да отвлече Керка от нашата палатка и да си тръгне необезпокояван. Сега вече това предположение ни се струваше смешно. Двамата се затичахме към палатката ни. Трескаво разказахме какво бяхме измислили. Вече не мислех, че е нужно да търсим Керка. Колко ли щяха да ни се смеят легионерите, когато научат колко сме се притеснявали заради младата жена, при условие, че в този момент тя е била пазена от двамата генерали. Нашите спътници веднага се съгласиха с нас. След това някак сконфузени ние се заехме с това да наваксаме изоставането си и да сгънем палатката си.
В следващите дни отново се „потопихме” в ежедневието на легионерите при поход. Времето минаваше бързо и сами не усетихме как се прибрахме. Пътят на връщане ми се стори по-кратък, отколкото на отиване. Това го бях забелязал и винаги беше така. В началото, понеже не познаваш трасето, вървиш и ти се струва, че вършиш това бавно, защото откриваш нови земи, очакваш какво ли не. Когато се връщаш по същия път, вече всичко е познато и имаш усещането, че се прибираш по-бързо.
Дървените стени на нашия лагер се извисяваха над нас. Ардибур предвождаше нашата група. Ние бяхме стегнали екипировката си, бяхме изчистили броните си така, че да лъщят на червеното есенно залязващо слънце. Вървяхме бодро, все едно не се прибираме след поход. Ардибур искаше да остави добро впечатление в баща си и да му покаже, че може да командва.
Ние, в стегнат строй, вървяхме към една от портите. Тя беше направена от огромни стволове на дървета, които се спускаха като падащ мост над рова. Навлязохме в лагера. В средата му беше оставено огромно място. Тук легионът се строяваше и провеждаше занятията си. Сега, когато влязохме, забелязах, че откакто бяхме тръгнали, лагерът се беше разраснал многократно. На плаца бяха строени много повече войници от тези, които бяха пристигнали с нас. Ние се включихме към нашия легион, начело на който, с издути гърди, без да помръдва, стоеше Маркиан.
Пред палатката стоеше Аспар, а до него беше застанала Гала Плацида и двете й деца.
Включихме се в строя и се успокоихме. Като видяхме толкова много воини, забравихме за умората и за цялото разстояние, което бяхме изминали. Стегнахме се и застинахме. В този момент видях, че Маркиан с премерена стъпка тръгна напред. Той се изправи пред Аспар. Лек ветрец подухваше факлите и караше знамената да плющят. Тази картина се запечата в паметта ми завинаги. Това беше съкровена гледка, това беше биещото сърце на западния свят.
Маркиан се изправи пред Аспар, а до него се наредиха останалите командири на легиони. Те бяха още трима. Маркиан извика с ясен глас, който, носен от вятъра, достигаше до нас някак усилен. Той накара хората до мен да издуят гърди.
- Генерал Аспар, пред вас е Маркиан, командир на седми Благороден Клавдиев легион. Нашият легион е създаден в 55 година преди раждането на Христос от великия император Юлий Цезар и събран отново през 44 година преди Христа от Октавиан Август. Нашият знак е бик и лъв. В 9 година нашият легион е бил настанен в Мизия, след това за малко е бил преместен съвсем наблизо в града Тилуриум в Далмация. Нашият легион е подкрепил император Клавдий при бунта на Луций Арунций Камил Скрибониан. След това през 57 година легионът ни отново е бил разквартируван в Мизия. Той подкрепил император Веспасиан. В нашия легион служил като конник по времето на Домициан и бъдещият император Траян. Днес ние сме готови да застанем под вашите знамена, генерал Аспар. Ние сме готови да подкрепим правата на законния наследник на Западната Римска империя - император Валентиниан, и на неговата майка - благородната Гала Плацида.