След това Маркиан оказа чест и отстъпи мястото си на другия генерал. Той застана на неговото място и каза:
- Пети Македонски легион е готов да застане под знамената ви, генерал Аспар. Знакът ни е лъв. Нашият легион е сформиран от консул Гай Вибий Панса Цетрониан по заповед на Октавиан Август през 43 година преди Христа. Отначало легионът ни е носил името Пети Градски легион, а по-късно е преименуван, защото бил разквартируван в Македония. Днес нашият легион е разквартируван в Ескус (днес село Гиген, Плевенско).
Следващите генерали също представиха своите легиони. От тях разбрах, че на едно място са се събрали нашият Седми Благороден Клавдиев легион, Пети Македонски легион, Първи легион „посветен на Юпитер”, Втори легион „посветен на Херкулес”. Последните два легиона бяха създадени и стояха в Мала Скития, за да пазят Константинопол от север, тук беше и Десети Клавдиев легион. Явно тези пет легиона щяха да предприемат офанзивата срещу Йоан и трябваше да върнат трона на законния престолонаследник - Валентиниан.
Когато командирите се изредиха, Аспар освободи генералите, които се върнаха и застанаха начело на легионите си. Въздухът беше като нажежен и трепереше от присъствието на толкова много хора на едно място. Огледах се. Пет легиона на едно място беше зашеметяваща гледка. Чувствах се част от едно голямо цяло. Аз бях римски легионер. Бях станал част от тези легиони. Кога беше станало това? Сам не можех да си отговоря на този въпрос. Едва сега разбирах, че участвам в някаква война, която не е моя. Как така, бягайки от Кирил Александрийски, се бях оказал въвлечен в борбата между двама претенденти за престола в Рим?
Аспар се изправи пред всички нас. Сега цялото ни внимание беше насочено към него.
- Есента напредна, скоро ще настъпи, зимата. Реших да прекараме зимата тук и в началото на 425 година да продължим похода си.
Аспар не обичаше да говори много. Той освободи легионите. Ние се отпуснахме. Тръгнахме да се прибираме към нашата палатка. Чак сега почувствах умората, която „превзе” краката ми. Отидох до леглото си и свалих ризницата и бронята. След това тежко се отпуснах върху походното легло. Тялото ми беше изнурено. Гледката на вятъра, развяващ знамената, факлите, които трепкаха, генералите изправени един срещу друг, готови да рапортуват, Гала Плацида облечена по римски с развята тога и двете деца, притиснати в бедрата й, усещането за петте легиона, стоящи зад нас. Бях впечатлен от тази гледка. Лежах и ми се струваше, че леглото се накланя и върти, все едно се намирах в някаква лодка.
В този момент в палатката влезе развълнуваният Кодиса.
- Керка я няма! Никъде не мога да я открия. Отиди да говориш с Аспар, питай го дали знае нещо за нея!
Сепнах се. Съвсем бях забравил за Керка. Бавно се изправих.
- Потърси ли я? - попитах аз.
- Никой не я е виждал! Не се е върнала тук. Не я опазих! Не успях да я опазя!
Двамата с Кодиса тръгнахме към палатката на генерал Аспар. Там пред входа имаше войници. Предадох им, че искам да се видя с генерала. За да вляза при генерала, трябваше да оставя мечовете си в една специална поставка за оръжия. Всички, влизащи при него, трябваше да не са въоръжени. С нежелание направих този жест, макар никак да не исках да оставям мечовете си без надзор, защото знаех колко са скъпи.
Тъкмо оставих мечовете в оръжейницата и Аспар излезе от палатката си.
- Какво става, Виктор? - каза генералът.
- Изчезнала е Керка, сестрата на Кодиса. Искаме да знаем дали тя не ви придружи до тук?
- Не! Прибрахме се само двамата с генерал Маркиан.
Кодиса изскимтя и се сви като че бе куче, което някой е ритнал.
- Какво става? - попита Аспар.
- Генерале, Керка я няма - отговорих аз, тъй като исавърът не можеше да каже и думичка. - Изчезна още във Виндабона. Мислехме, че е тръгнала с вас. Може ли да ни разрешите да се върнем във Виндабона и да продължим да я търсим?
- Как изчезна? - попита Аспар.
- Отвлякоха я от лагера ни! Така ни унизиха, генерале!
- Кой може да го е направил? - заинтересува се Аспар.
- Онова куче Атила го е направил! - изрева Кодиса.
- Атила?! - учуди се Аспар.
- Не сме сигурни - опитах се да успокоя исавъра. - Нека аз и моите хора се върнем във Виндабона и да разберем какво е станало. Може Керка да е тръгнала доброволно - като казах последните думи, сърцето ми се сви.
Повече нямаше какво да си кажем с Аспар. Тръгнах към оръжейницата и там за мой ужас видях Лъв, който държеше оръжията ми в ръцете си и ги оглеждаше като омагьосан.
- Какво правиш?! - изревах аз като ранено животно. Не можех да повярвам в това, което виждах. Наглото хлапе си бе позволило да извади мечовете от ножниците им. Веднага се сетих за преданието, че Мечът на боговете може да бъде държан само от владетел. С интерес насочих вниманието си към момчето. По това кой меч е извадило можех да разбера кой е Мечът на хората и кой на боговете. Ако преданието беше право, Лъв трябваше да е извадил Меча на хората и да не може да направи същото с Меча на боговете. Това обаче не беше така.