Наглото хлапе беше извадило и двата меча. Дали всъщност това не означаваше, че сред моите мечове не е Мечът на боговете, или пък това хлапе някой ден щеше да стане император? Засмях се на невероятното предложение, което бях направил. Това беше най-шантавото нещо, което можех да измисля, за да оправдая, че в ръцете си държа Меча на боговете. По тази логика императори трябваше да станат и Кодиса, и Маркиан.
- Чистя мечовете ви, генерале - нагло излъга хлапето. То ми се подмаза, като ме нарече генерал, при условие, че много добре знаеше, че още не съм дори центурион.
Изтръгнах великолепните оръжия от мръсните му ръце. Закачих ги на колана си, обърнах се и си тръгнах.
Още на другия ден, като яздехме конете си, тръгнахме към Виндабона. Парвати „летеше”, а Аспа ни следваше, бях го взел за Керка, като я открием. Бързахме толкова много, че дори нямах време да се видя с Таис и Нефертари. Легионерите бяха изградили няколко дървени постройки, в които се помещаваха тези, които скоро щяха да управляват Рим. Там бяха и двете жени.
Взехме разстоянието за два дни. Търсихме Керка навсякъде. Отседнахме в кръчмата, която бяхме посещавали. Разпитвахме хората от Виндабона дали са виждали жената с огнените коси, но никой нищо не беше видял. Налагаше ми се непрекъснато да следя Кодиса, който искаше да прекосим реката и да нападнем Атила. Знаех, че исавърът е готов да се изправи срещу всички хуни, но това щеше да коства живота му.
Най-накрая не постигнахме нищо. Есента напредваше, а ние „удряхме на камък” навсякъде. Постепенно започнах да се примирявам, че няма да открием Керка. Насила накарахме Кодиса да се връщаме. Наложи се да го завържем. Той ни кълнеше, наричаше ни „Предатели!”, „Малодушници!”, увещаваше ни да не се отказваме и да продължим да я търсим. Така се върнахме в лагера.
Всички бяхме потиснати от липсата на Керка. Не смеех да погледна Кодиса в очите. Аз също се чувствах гузен и много зле. Кодиса се самообвиняваше, защото не бе успял да запази сестра си, а аз - жена си. Аз знаех, че Керка ме харесваше, бях сигурен, че някой ден тя ще ми стане жена. Сега ми беше много трудно. Чувствах се слаб. Дали Атила наистина бе отвлякъл Керка? Можеше ли моята жена да бъде похитена от брат ми?
Тази зима беше студена и с много сняг. Ние живеехме като легионери и се превърнахме в такива. Сам не усетих кога стана това, но с времето започнахме да мислим като римски войници. Единствената разлика между мен и останалите легионери беше тази, че понякога аз ходех в дървения „дворец” и там се мушках в топлото легло на Таис и Нефертари. В тези моменти мисълта за Керка се връщаше към мен с огромна сила. Тогава мислех, че Керка е правилната жена, че трябва да я открия, да накарам Таис да я обучи. Керка щеше да бъде моята жена! Съжалявах, че бях заповядал да се върнем. Може би Кодиса беше прав, трябваше да останем във Виндабона, ако трябва, да влезем в степта на хуните и да се опитаме да си я върнем.
Усещах отегчението на Таис, когато започнех да й говоря за Керка. Аз мечтаех за исавърката и досаждах на атинянката. Хетерата не беше щастлива тук. Тя не хареса студената, сурова зима. Таис искаше да се върне във Филипопол или в Атина и Константинопол. Тя обичаше по-топлото време. Не искаше да пътува на север и запад. „Ще се разболея, Виктор!” - казваше тя. Аз гледах бледата й кожа и ми ставаше жал за нея. И Нефертари зъзнеше непрестанно. Египтянката също не можеше да привикне с тази студена зима.
На пролет болката от изчезването на Керка беше намаляла малко. Ние с Кодиса я преживявахме най-тежко. Въпреки това решихме да продължим с похода. Маркиан не ни изостави през цялата зима. Когато тръгвахме на похода, аз бях произведен в чин центурион. Това стана, като ми взеха шлема, на който гребенът беше на дългата страна, а ми връчиха друг, който беше с напречен гребен. Освен това Маркиан ми даде една дебела лозова пръчка. Тя беше възлеста и стоеше като скиптър в ръката ми. Тази пръчка се наричаше витис и служеше да може центурионът да бие войниците и да ги вкарва в правия път. Маркиан ми заръча да включвам колкото се може по-често витиса в действие. С мен за центуриони бяха обявени и Сиджими, и Орест, Олджибай, по негово настояване, беше избран за мой помощник оптио. Той беше облечен в смешна дреха и трябваше да назначава постове, да командва и да въвежда ред в моя центур. Не ударих нито един път войник. Аз бях свикнал да се отнасям с войниците като с равни. Всъщност ние бяхме равни, защото аз преди всичко бях боил, багатур и тиун. Олджибай беше строг, но не се караше на никого. Нашият центур скоро стана един от най-добрите.