Най-накрая Марпалий спря. Тронната зала беше наистина огромна. Пред нас се извисяваше пищен трон от злато. В него беше седнал слаб смугъл човек. Това очевидно беше ромейският император Теодосий II, наричан още Млади. Той не изглеждаше особено впечатляващо, беше млад човек, малко по-възрастен от мен. Бях сигурен, че без премените си не би направил впечатление на никого. Дори облечен в императорски дрехи, той беше твърде сив и незабележим. В ръката си императорът държеше кожена торбичка. Усмихнах се. Спомних си как готските крале бяха огледали кожената торбичка, която висеше на бойния ми колан и в която се намираха подковите, и бяха решили, че съм търговец. Какво трябваше да мисля сега аз за императора на Източния Рим? До него от лявата му страна имаше по-нисък трон, в който седеше неговата царица. Тя беше красива жена, а дрехата й бе великолепна, накичена цялата с бисери. Върху главата си имаше красива диадема, цялата отрупана със скъпоценни камъни. Колкото и да бе красива, украсата й не можеше да засенчи жената и си личеше, че тя е изключителна красавица. От дясната страна на трона на императора имаше друг трон. Той бе точно колкото този на императрицата. В него седеше мрачна жена със сух въздълъг нос и тъмна коса. Веднага я познах, това беше по-голямата сестра на император Теодосий. Тази, която се бе обрекла на безбрачие и да не познае мъж в живота си. Виждах мрачното мнително лице на Пулхерия, личеше си, че по него никога не се появява усмивка.
До нея бяха застанали двама души, които накараха сърцето ми да задумка в гърдите ми. Там един до друг, прави като струни, като на пост стояха Аспар и Маркиан. Сега, когато видях двамата един до друг, можех да ги сравня. Това бяха двама истински воини. Маркиан стоеше като изсечен от камък. Така за мен изглеждаха римските легионери, за които още моят учител багатур-багаинът Баяр ми бе разказвал. Аспар със сигурност не беше римлянин. Той приличаше много повече на степен воин, отколкото на римски легионер. Ето къде беше стоял Маркиан през цялото време! Погледнах към дългото му червено наметало. Сърцето ми трепна. Там видях две издайнически подутини. Те не можеха да са от друго, освен от моите мечове. Ромейските гладиуси бяха къси и не можеха да повдигнат така червения плащ на преторианския командир. Маркиан не беше намерил сила в себе си да се раздели с прекрасните мечове. Изпитах желание веднага да скоча към наглия крадец, но се стърпях.
- Ваше величество, посланик Ксеркс - тържествено произнесе Марпалий.
Вече знаех колко много императорите и императриците държат на ниските поклони. Поклоних се ниско, изразявайки почитта си; това, разбира се, нямаше нищо общо с унизителното пълзене пред Шушандук.
Когато се изправих, огледах хората, стоящи от страната на императрицата. Там имаше няколко мъже. Единия от тях познавах много добре, това беше Хризафий; до него стоеше възрастен мъж с плешивина и гърбав нос, който го караше да прилича на лешояд. Това бяха едни отвратителни птици, които бях видял в Египет и които се хранеха само с мърша. Този мъж с дългия си врат, косата бухнала отстрани, плешивото теме и големия орлов нос приличаше точно на лешояд.
Марпалий се бе обърнал към нас и вече сочеше Бероес.
- Това е вторият жрец на Персия, мъдрецът Бероес, човек надарен с мъдрост - тържествено произнесе церемониалмайсторът.
- Нека нашият преводач Теофил превежда на скъпите ни гости - каза императорът и посочи към мъжа-лешояд, който направи стъпка напред.
- Те разбират всичко - увери го Марпалий и мъжът отново се върна на мястото си.