- Оръжията са съвършени! - извика Теодосий, без да намали ни най-малко скоростта, с която ги въртеше. - Прекрасни са! Това е нещо изумително! Какъв баланс!? Напълно еднакви!? Сами се движат!
Императорът въртеше все по-бързо и по-бързо мечовете. Остър звук се носеше над цялата зала. Оръжията вече се виждаха размазани. Знаех, че те сами се движат и гледах с учудване случващото се. Личеше си, че императорът е вдъхновен и опиянен. Той засилваше оръжията все повече и повече.
- Ще стигна там с тези мечове, където никога не съм бил? - извика той и се изсмя, а мечовете се завъртяха толкова бързо, че вече почти не се виждаха. Остриетата им като че изчезнаха. Освен възхищение, в гласовете на царедворците вече се чувстваше и напрежение. Хората се притесняваха какво ще се случи, как ще свърши всичко това. Теодосий продължаваше да се смее като обезумял и да върти мечовете все по-бързо. Той приличаше на огромно дете, играещо си със смъртоносни играчки. Това можеше да нарани някого и задължително щеше да се случи, ако императорът не се вразумеше. Сановниците искаха да кажат нещо, но не смееха, защото така щяха да нарушат концентрацията на Теодосий.
Лошото скоро се случи. Отначало не разбрах какво точно стана. Теодосий изстена и един от мечовете отлетя във въздуха. Проследих с поглед полета на оръжието и се втурнах да го уловя, преди да е паднало. В този момент чух как другият меч издрънча върху мраморния под. Теодосий се държеше за ръката и се превиваше. Гледах към него или по-точно към меча, който беше паднал на земята и в същото време тичах към меча, който дрънчеше някъде пред мен. Сега трябваше да бъда бърз, за да си върна поне едно от оръжията. В този момент пред мен изтича генерал Аспар, наведе се и хвана меча. Той взе преднина пред мен, защото всички хора се отдръпваха пред него и му правеха път. Аспар повдигна меча. Като омагьосан се вгледа в лъскавото острие, като че виждаше в неговата дълбочина и ме изгледа свирепо. След това се върна при императора. Аз също се върнах на мястото си. Теодосий стоеше все още наведен и се държеше за ръката. Аспар стоеше до него с двата ми меча в ръце.
Хората около нас шумяха, но не смееха да кажат нищо под зоркия поглед на генерала.
Аспар подаде двата меча на Маркиан и помогна на Теодосий да седне на престола. Дрехата на ръката му бе прорязана. Хризафий вече бе изпратил да повикат лекар и той скоро се появи. Лекарят се зае да превърже ръката на императора, която бе порязана. Хората шумяха и се вълнуваха, явно това, императорът да се нарани, се случваше рядко.
- Ваше величество, да ви отнесем в покоите? - питаше евнухът.
- Не! - твърдо отвърна младият император. - Не мога да прекъсна визитата на посланик Ксеркс! Какво ще си помислят персийците, че заради едно порязване съм ги отпратил!
- Не, Ваше величество - отвърнах аз, - нищо такова няма да си помислим!
- Много сте великодушен, посланик - каза императорът и понеже се бе навел към болната си ръка, не можах да разбера дали го каза наистина, или с ирония в гласа.
- Ваше величество, ще ми върнете ли мечовете? - попитах аз.
Знаех, че така открито той нямаше да посмее да ги задържи.
- Да! Да! Върнете му ги! Тези оръжия са хищни и не заслужават в ръцете си да ги държи владетелят на всички римляни и християни - говореше Теодосий все едно се опитваше да омаловажи оръжията ми. Бях доволен, аз пък си мислех, че мечовете бяха изказали своето желание да не бъдат в ръцете на Теодосий. Не беше ли това ясен знак, че не империята на християните и техният владетел ще властва над света и не християнството ще бъде религията на всички народи?