Дълго мислих върху думите на мага. Използвах свободното време и спокойствието, за да се погрижа за косата си. Олджибай ме подстрига отстрани, а аз сплетох тиунската си плитка, която беше станала доста дълга. Отново се почувствах български воин и като че пораснах в очите си. Плитката ми ме караше да се чувствам различен и като че връщаше връзката ми с орендата. След няколко дни стигнахме до ново стесняване на морето. Навлязохме в нов проток, той вече беше с по-полегати склонове. Плавахме бавно, макар ветровете да бяха силни. Според капитана в този проток винаги имало силно течение и той не смееше да вдигне платната докрай. След два дни пред погледа ни се появи Константинопол. Градът представляваше странна гледка. Той беше построен от двете страни на залив, който се наричаше „Златния рог“, от лявата страна на брега. Градът беше обграден от висока масивна стена. Ние се насочихме към едно пристанище и скоро бордът на кораба ни се докосна до кея. Моряците, пъргави като маймуни, се втурнаха да привързват кораба. Други прибираха платната, а към нас като мравки плъпнаха товарачи, облечени в разноцветни дрехи. Шум и глъчка превзе кораба ни. Стоях на палубата и наблюдавах като омагьосан случващото се на пристанището. Орест стоеше до мен, а от другата ми страна бе застанал Бероес.
- Сега накъде? - попитах аз, като не насочих въпроса си към никого конкретно.
- Аз ще търся баща си - каза Орест.
- Отче Бероес, накъде ще поемем ние?
- Това ти трябва да кажеш - отвърна магът.
- Аз не знам. За пръв път от много време не усещам нищо. Не знам дали въобще трябва да сме тук.
- Нима чувството ти за мисия не те води вече? - попита Бероес.
- Нищо не усещам - отвърнах аз. - Затова не знам накъде да потеглим.
- Ще дойдете с мен - убедено отвърна приятелят ни Орест.
- Ти сам не знаеш накъде да тръгнеш - отвърнах му аз разочарован.
- В такъв случай трябва да се оставиш на течението - каза магът. Той се беше обърнал към мен и шепнеше в ухото ми.
- В моменти, в които престанеш да чувстваш мисията си и подкрепата на Бог, се остави. Трябва да се довериш на Силата. Остави я тя да те води! Знам, че си свикнал да държиш нещата под контрол, всичко да зависи от теб, ти да решаваш, сега обаче не бива да правиш това. Всеки опит да се вкопчиш в живота си те отдалечава от Бог. Обикновените хора са свикнали да контролират живота си, така те забравят всъщност колко малко нещата в техния живот зависят от тях. Ти не бива да си като тях. Знам, че да се вкопчиш в живота е инстинкт за теб, но трябва да превъзмогнеш това и да се довериш на Силата. Силата, или както вие я наричате оренда, е това, което Бог излъчва към нас. Когато не чувстваш мисията си, довери се на орендата. Остави Бог да ти подскаже накъде да поемеш. Ти само чети поличбите и се опитвай да не пропуснеш нещо! Остави твоя бог Тангра да ти говори!
- Нали Бог не е Тангра? - попитах объркан аз.
- Бог е Тангра! - за моя изненада отвърна Бероес. - Само че зад това „Тангра” всеки влага много различен смисъл. Ти вече не можеш да вярваш в онзи Тангра, в който си вярвал като дете, но за теб Бог винаги ще си остане Тангра. Този Тангра обаче ще бъде много по-познат за теб. То е все едно да се запознаеш с един човек. Отначало той ти се представя и казва името си, а след това започваш да го опознаваш. Колкото по-дълго познаваш човека и колкото по-близо си до него, толкова повече променяш разбирането си за него. Отначало при произнасянето на името му не влагаш нищо, колкото повече го опознаваш, толкова по-различно значение придобива това име. Ако човекът те е разочаровал или предал, името му предизвиква съответните чувства, ако е доблестен, ти го уважаваш. Но това не означава, че трябва да го наричаш с различни имена. Този човек е все със същото име. Така става и с Бог. Когато още като дете ти е била предадена вярата във вашия бог, ти си се запознал с него, но тогава си вярвал в нещо твое си, детско, както си го разбирал. Нещо предадено ти от по-възрастните. Малко си го познавал и много си вярвал. Не си вярвал толкова на Бог, колкото на хората, които са ти предали тази вяра. Така вярата ти вместо към Бог е била насочена към вашите жреци. Повечето християни и въобще хората, които вярват, смятат, че вярват в Бог, но понеже нямат разбиране, са принудени да се доверяват на духовниците и жреците, а не на Бог. Тези хора се нуждаят от посредници, а не от Бог. Те никога не познават Бог.
Колкото повече научаваш за Бог, толкова по-трудно ще ти става да определиш волята му, защото Бог не е фанатик и има малко общо с вярата. Бог не се нуждае от вяра. Бог иска да бъде разбран, за да има повече хора, които да познават същността му и да разбират и следват волята му. Тази воля и замисъл ние възприемаме като мисия, тъй като в нея има свръхразум, който сме неспособни да възприемем по друг начин, освен като мисия.