Слушах думите на мага. Тези думи разбирах прекрасно. В този момент Бероес ми казваше неслучайно всичко това. Веднага разбрах какво трябваше да правя. Щяхме да останем тук, в Константинопол, и нещата щяха да станат така, както Тангра желаеше. Напрежението ми спадна. Отпуснах се, изведнъж погледнах на пристанището и града на василевса с очите на току-що пристигнал гост. Виждах хората и ми стана драго, вече не се чувствах воин. За съжаление вече бях облякъл персийската ризница. Имах желание да сваля тежката ризница и да остана само с двата меча. Копнеех да се смеся с тълпата и да разгледам града, без да бия на очи.
След като Бероес плати или се разбра нещо с капитана, нашата група бавно слезе по дървения трап, който беше поставен между борда на кораба и дървения док. Най-отпред се движеха Орест и Сиджими Те бяха облечени с най-хубавите си дрехи. След двамата воини вървеше Бероес. Той беше с персийските си дрехи. С червено наметало аз вървях с излъсканата като златна персийска ризница. Зад мен една до друга ходеха двете жени. Таис беше като малеке, ходеше с достойнство и високо вдигната глава. Сигурен съм, че тя би красила всеки императорски двор. Най-отзад се движеше Олджибай, който зорко следеше да не бъдем нападнати в гръб. Нашата група се различаваше от общото множество, което ни обграждаше. Без да разваляме строя, скоро излязохме от пристанището. Напуснахме глъчката, миризмите. Докерите бяха започнали да свалят товара от нашия кораб. Досега не бях забелязал, че със себе си носим голямо количество багаж.
Скоро напуснахме пристанището и тръгнахме по някаква улица. Тя беше широка и ни позволяваше да не разваляме строя. По някое време Олджибай се обърна към мен и каза:
- Твой, някой ни следи. От известно време се крие и върви след нас.
- Кой е той? - попитах аз. Не исках да се издавам, затова продължавах да гледам напред.
- Един плешив върви след нас, като плъх се прокрадва. Облечен е с бяла дреха.
Продължавахме да се движим из улицата, за съжаление вече не можех да я оглеждам добре, но голяма част от вниманието си отделях за това да видя човека, който ни следеше. Изведнъж пред нас тълпата се размърда. Някаква друга група се движеше срещу нас. Понеже бях насочил вниманието си основно назад, не успях да разбера това навреме. Сиджими и Орест, макар да се движеха отпред, също не видяха това. Скоро те се изправиха пред няколко войника. Вече познавах униформите им. Това бяха ромейски воини, такива униформи те носеха и в Александрия, така бяха облечени и тук. Въоръжението им се състоеше от къси мечове и дълги копия, които стърчаха нагоре, в ръцете си държаха големи правоъгълни извити ромейски щитове.
Орест и Сиджими се опитаха да се дръпнат настрани и да направят път на войниците, но ромейските воини изведнъж спряха и не помръднаха. Ние не искахме да пречим или да се „набиваме” на очи, но това ставаше все по-трудно.
- Какви сте вие? Кои сте вие? - извика мъжът с шлема, върху който имаше големи червени пера. Той излезе пред останалите воини. Уличката се смълча. Хората се отдръпнаха настрани и изведнъж като че останахме само ние и воините. Майките прибираха непослушните малчугани, като ги гълчаха, те пък искаха да се приближат към нас, за да видят по-добре воините и това, което щеше да се случи. Децата ни „изпиваха” с очи, но майките им ги шамаросваха зад врата и ги прибираха в каменните къщи с мизерни разкривени дървени врати.
Сега се радвах, че не бях свалил ризницата си. Инстинктивно стисках дръжките на двата меча. Осъзнавах, че една битка тук, в сърцето на християнския и враждебен Константинопол, ще бъде пагубна за нас, но ако нямахме друг избор, какво ни оставаше да правим. Може би Тангра искаше това? Знакът беше повече от ясен. Бях готов за битка. Не виждах изход. Направих последно усилие всичко да се размине. Бутнах двете жени зад мен, завъртях се така, че те да опрат гърбове във високата каменна стена. Вече нямаше смисъл Олджибай да стои зад тях и той мина от едната им страна. Хванах Бероес и почти насила го поставих до жените. Ние четиримата застанахме отпред. Най-отпред стоеше Орест. Той отговори на командира.
- Ние сме мирни пътници. Казвам се Орест и съм син на сановника Татул.
Очаквах след размяна на няколко думи войниците и техният раздразнителен командир да продължат и да ни оставят на мира, но това не се случи. Отначало великолепно облечените и изглеждащи заплашително воини гледаха нашето прегрупиране, без да помръднат, после ни обградиха. Те явно вече не искаха да продължат по пътя си.