- Не ми изглеждате като мирни пътници! - каза мъжът. - Облечени сте като чужденци, но ти говориш много добре гръцки. Всички сте въоръжени и ми приличате на воини. Как каза, че е името ти?
- Орест. Аз съм Орест, син на Татул. Баща ми беше магистрат в Рим и тук в Константинопол също е патриций.
По това колко внимателно слушаше командирът, разбрах, че той много добре е чул всичко, но го кара да го повтори, за да се убеди, че мъжът пред него говори истината или поне може да повтори това, което бе казал преди малко.
- Знам кой е Татул, но теб не те познавам. Нищо не съм чувал за теб. Знам, че Татул има син - Констанций. Ако си измамник, лошо ще си изпатиш!
Къде е имението на Татул? - попита воинът. Това със сигурност беше голям командир на ромеите и може би самият префект на Константинопол.
- Констанций е мой брат. Вилата ни се намира близо до Филипопол, в подножието на тепето Кендрисос.
- Така е! - отвърна префектът. - Но това го знаят много хора. Откъде идвате?
- Идваме от Египет, Александрия - съвсем честно отговаряше Орест. Нямаше за какво да лъжем, нищо лошо не бяхме направили и нямаше от какво да се притесняваме или страхуваме.
- Трябва да уточним нещата свързани с вас - каза офицерът. В този момент към него се приближи някакъв мъж.
- Това плъх, който вървял след нас - прошепна Олджибай.
Двамата мъже се отделиха и започнаха да говорят. Те явно говореха за нас и нещо уточняваха. Дали мъжът нямаше да ни спаси от създаденото недоразумение? Сетих се, че го бях забелязал, когато се качвахме на кораба в Александрия. Той беше минал покрай мен, докато разговарях с префекта Орест. После бях забравил за него и не го бях видял нито веднъж на палубата на кораба. Тогава бях сметнал, че е слязъл на някое от многобройните пристанища по пътя. Ето го обаче, сега той беше с нас в Константинопол, явно през цялото време се е намирал на кораба.
Исках да пребиваваме в Константинопол инкогнито и да не разкриваме самоличността си. Вече знаех, че в лицето на александрийския патриарх Кирил имаме заклет враг и не исках тук, в столицата на християнския свят, да се разбира кои сме.
Мъжът, който ни беше следвал, явно беше високопоставена личност, защото командирът се отнасяше към него особено почтително. Двамата разговаряха дълго, а след това офицерът се изправи пред нас.
- Не можете да докажете нито една своя дума, затова ще трябва да ни последвате! Задържаме ви!
- Какво говорите?! - възмути се Орест. - За какво ще ни задържите? Не сме направили нищо лошо!
- Последвайте ни! - каза префектът и се обърна.
- Капитанът на кораба, който ни докара до тук от Александрия, ще потвърди кои сме и откъде идваме - каза Орест.
- Ние ще направим разследване - отговори на висок глас офицерът, а червените му пера се тресяха от ярост. Мъжът явно беше свикнал да командва и сега го беше яд, че някакви хора му отговаряха. Той имаше огромна челюст, беше висок, едър и изключително силен. Огромните му гърди, като големи обли щитове, правеха впечатление дори под лъщящата му броня.
- Няма да ви последваме! - с все по-силен глас каза Орест, така че огласи цялата улица.
- Последвайте ме! - невъзмутимо каза мъжът и изведнъж застина и нито един мускул повече не трепна по лицето му. Личеше си, че това е лице на воин, влизал в много битки и видял какво ли не. Този човек беше свикнал да се изправя пред врагове и сега нито за миг не се трогна от все по-силния глас на Орест. Двамата стояха все така един срещу друг, гърди срещу гърди, но Орест беше толкова дребен в сравнение с офицера, че приличаше на малко дете.
- Ти кой си? - крещеше Орест, разгневен от поведението на мъжа. - Аз съм син на патриция Татул! Аз съм римски гражданин! Аз съм патриций! Какво е това отношение?! Няма да се примиря! Кой си ти?
- Аз съм Маркиан - просто отвърна мъжът, без да промени изражението си.
- Маркиан, Маркиан - Орест дори не разбра, че мъжът му отговори. Скоро обаче се окопити и извика: - Маркиан чий? Маркиан, какъв е твоят чин? Искам да говоря с .твоя командир!
- Моят командир е Аспар. Искаш ли да разговаряш с него?
- Какъв е този Аспар?! - крещеше Орест. - Искам да разговарям с него!
Като спомена името Аспар, всички хора притеснени започнаха да се прибират по къщите си. Личеше си, че те са разкъсвани от любопитство, но в същото време изпитаха страх. Явно този Аспар беше влиятелен човек в столицата на императора на ромеите.