В този момент погледът ми се спря на мъжа, който допреди малко бе говорил с командира. Той стоеше отстрани и както ми се стори, гледаше само мен.
- Орест, този може да потвърди, че идваме от Александрия - извиках аз на разпалилия се ромей.
- Ето този! Ето този! - само след миг крещеше Орест и сочеше към стъписания мъж, който бързаше да се отдалечи.
- Какво? - попита Маркиан.
- Този, този пътува с нас от Александрия. Той ще потвърди.
Маркиан отиде до него. Хората отново бяха наизлезли, за да видят какво става. Това за тях беше театър и те не искаха да изпуснат нито една дума или жест от случващото се.
Маркиан го попита с висок глас кой е, откъде идва и дали ни познава.
Мъжът стоеше, мълчеше и го гледаше. По някое време понечи да каже нещо, но от устата му излезе само някакво странно мучене. Виждаше се усилието, с което той се опитваше да обясни нещо, но така или иначе от устата му не излезе нито една смислена дума. Скоро на всички стана ясно, че мъжът е ням. Маркиан като че се разгневи на този факт. Той се обърна към нас и каза:
- Ще ми се подигравате?! Ще ме карате да говоря с ням човек?!
След това се обърна и каза:
- Задържам ви! Идвате с мен!
Не знаех какво да правя. Бях сигурен, че мъжът не е ням. Можех да се закълна, че преди малко двамата с ромея бяха говорили, но нищо не можех да направя, а и нямаше как да го докажа. Не исках да става така, но може би, за да мине всичко по-тихо, беше по-добре да последваме офицера. Тъкмо се канех безропотно да последваме Маркиан и хората му, когато той се обърна към нас и даде последната си заповед.
- Отнемете оръжията им!
В този момент, като по команда, всички ние извадихме мечове и ги насочихме към войниците. Те също извадиха своите къси оръжия. Двете групи стояхме така наежени, че и най-малкият жест на заплаха можеше да предизвика битка.
- Няма да предадем своите оръжия! - твърдо казах аз.
Маркиан с почуда се обърна към мен. Той явно беше предположил, че Орест е наш водач и сега беше учуден, че му отговаряше човек от свитата.
- Ще трябва да предадете оръжията си! - твърдо каза Маркиан и тръгна към мен. - Ние сме имперски притори и вие ще ни се подчините... или ще умрете!
Смъртта не ме плашеше. Гледах мъжа право в очите. Всъщност той беше висок колкото мен и не ми беше трудно да го гледам в очите. Мъжът обаче беше два пъти по-тежък от мен. Въпреки това аз бях степен воин. Мъжът, изправен пред мен, беше въплъщение на Римската империя. Винаги точно така си бях представял воините в легионите. Той сигурно беше центурион в някакъв легион. Тази мисъл ме успокояваше. Мъжът беше воин. Личеше му, че е прям и откровен. Той беше директен и бях сигурен, че беше човек на честта, както повечето воини, които бях срещал досега. С такъв човек можех да се разбера. Стоях и го гледах, без да трепна. Спуснах надолу върховете на своите мечове. Въпреки суровия си вид, този мъж не ме плашеше и не ме притесняваше. С него бяхме от една порода и щяхме да се разберем, чувствах това.
Мъжът се приближи до мен. Издутите му гърди опряха в моите. Само за миг съжалих, че не бях малко по-едър, но после престанах да мисля за това. Аз бях воин. Бях убил толкова много хора. В Индия бях извоювал прозвището Шатрумардхана - „разкъсващият враговете си”, нямаше сега да трепна пред този войник.
Маркиан обаче не можеше да прочете мислите ми. Той ме оглеждаше с пренебрежение, сякаш бях малко дете, и каза:
- Кой си ти и защо няма да се разделиш с оръжията си?
- Аз съм приятел на Орест - казах аз. - Няма да дадем оръжията си доброволно, защото не сме сторили нищо лошо! Тези мъже са степни воини и никога не се отделят от оръжията си.
- Сега ще трябва да го направят - твърдо каза Маркиан. - Тук аз издавам заповеди. Когато се върнат при варварските си другари, да правят каквото щат, но тук в Града аз решавам.
Не знаех какво да правя. Исках да избегнем стълкновението. Знаех, че битка с тези войници тук, в сърцето на християнската столица, означава сигурна гибел за нас. Това щеше да бъде неравностойна битка. Ние бяхме четирима човека, а те сигурно стотици, освен това не можехме да разчитаме на никаква подкрепа. Нямаше къде да отстъпим. Какво да правя? Умът ми работеше трескаво. Опитвах се да запазя честта ни, но не виждах изход.
Стоях така и не знаех какво да направя.
- Ще ви предадем оръжията си, но вие ще гарантирате, че ще ни ги върнете - казах аз.
- Това само императорът може да реши. Не е в моята власт да решавам това.
Погледнах към двата меча, които безпомощно висяха в ръцете ми. Никак не исках да се разделям с най-скъпите и ценни мечове в света. Те ми се сториха тъжни и унили, като че бяха разбрали, че битката се е разминала и ще трябва да ги предам без бой.