Маркиан също погледна оръжията ми и видях блясък в погледа му.
- Имате великолепни оръжия! - каза той. - Тези мечове са достойни за владетел! Откъде ги имате?
- Мои са - казах аз. Гледах остриетата, по които проблясваха светлинки, и никак не желаех да се разделям с тях. Това бяха двата меча близнаци - Мечът на боговете и Мечът на хората. Не исках да ги загубя. Тези мечове обещаваха на този, който ги носеше, да владее света. Заради тях всеки владетел би избил цели народи. Всеки човек, седящ върху трон, би искал да се докопа до тях и до пророчеството, свързано с носенето им. Сега обаче не виждах начин да избегна битката, освен да ги предам. Опитах се по най-бързия и незабележим начин да прибера двете великолепни оръжия. След това ги предадох в ръцете на Маркиан.
- На теб ги давам, от теб ще си ги искам! - като го гледах в очите, твърдо казах аз, като че да изсека тези думи и този момент в паметта му. Имах чувството, че някой ден ще се наложи да ги припомня на офицера, но се молех това да не се налага.
Олджибай и Сиджими виждаха какво правех, но все така стояха с извадени оръжия, насочени към гърдите на най-близките християнски войници. Мина доста време преди и те да се съгласят да приберат оръжията си. В момента, в който го направиха, те като че се смалиха, някак се сбръчкаха и вече не бяха същите хора. Като наблюдавах това си дадох сметка каква голяма част от воина бе неговото оръжие и колко много му даваше то. То беше както кръста за християните, те се уповаваха на него и около него се въртеше техният живот. Сега двамата ми се сториха някакви нещастни хора, бедни и прокудени от степта и захвърлени тук. Аз може би изглеждах по същия начин. Единствено Орест предаде меча си без особени церемонии. Изведнъж се почувствах ограбен и ненужен, не знаех как ще се грижа за хората, които бяха поверили живота си на мен и на моето усещане за мисия. Погледнах към Таис, Нефертари и Бероес. В очите им прочетох обвинение, а може би само на мен ми се стори така.
В този момент Маркиан извади двата меча. Хищните им остриета като че оживяха. Той ги гледаше с възхищението, с което аз ги гледах всеки път, когато ги вадех от каниите. Дали и той. чувстваше същия приток на Сила? Можеше ли ромеят да усети орендата, която притежаваха тези оръжия? Това бяха владетелски мечове. Можеше ли Маркиан да е владетел? Едва ли. Може би като опитен воин-ветеран той просто оценяваше качеството на оръжията. Гледах блясъка в погледа му и възхищението на офицера и все по-ясно осъзнавах, че той нямаше да ми ги върне.
Тръгнахме придружавани от воините на Маркиан. Те ни бяха обградили от всички страни и нищо не виждах от големите щитове, високите им шлемове и пера. Така ние вървяхме из улиците на Константинопол, но почти нищо не можехме да видим от Града.
От одеве се движех като в затвор от телата на приторите, а една мисъл ме занимаваше. Бяхме оставили конете на борда на кораба. Преди да слезем на брега, бях отишъл да потупам врата на Аспа и Парвати. Маркиан беше нарекъл своя командир или поне мъжа, на когото служеше, Аспар. Колко близко беше името на този мъж с името на младия ми жребец. Дали и той не беше от сарматски произход? Аспа на сарматски, скитски или източноперсийски означаваше кон.
В този момент се сетих, че Аспар на български означаваше див сокол. Не от онези, които българите опитомяваха, носеха на ръката или рамото си и ловуваха с тях, а див сокол, който се рееше из небесата и беше символ на свободата и волния дух на българите.
Можеше ли Аспар да има нещо общо с моя народ?
„Какво щеше да се случи с животните ни, ако ни задържаха?” - това беше мисълта, която ме притесняваше от одеве. Тъкмо си мислех за това и чух, че Бероес ми говореше нещо.
- Атила - каза той, - знаеш ли нещо повече за Константинопол?
Бях чувал името на града, но сега нищо не се сещах. Поклатих глава, за да покажа, че не знам.
- Този град бил основан от траките бизанти. Затова първото му име било Бизантион или Византион. Траките така кръщавали градовете си. Така одрисите нарекли града си Одрин.
Когато Константин, когото християните наричат Велики и говорят за него, че бил християнин, а той не бил, решил да премести столицата от Рим в друг град, той се колебаел между два града. Според него столицата на империята трябвало да се премести на изток, защото тук били най-плодородните провинции. Тук били съсредоточени богатствата и културата. Тъй като бил роден в Нейсос (днес град Ниш), първият по-голям град, който Константин бил виждал в детството си, бил Сердика. Той много добре познавал лековитите минерални извори там. Бил ходил много пъти в тамошните бани и се възхищавал от широката котловина (днес Шопското поле), в която бил разположен градът. Природата, топлата вода и зелените гори го карали да мечтае за този град. Тази котловина била съвършен кръг, отвсякъде заобиколена с високи планини и така била естествено защитена. Той бил решил да огради цялата тази приказна котловина с високи стени и така мястото да стане непристъпно. Градът щял да се разрасне и по-късно да я изпълни. Там щели да се стичат хора отвсякъде. Този спомен за Сердика, с белите леки мраморни постройки и приказната природа, карал Константин да мечтае за града. Той казвал: „Сердика е моят Рим.” Всичко това накарало Константин да избира новата столица между Сердика (днес София) и Византион (днес Истанбул). Той знаел, че трябва да избере специално място за новия Град на градовете, защото това трябвало да стане Вторият Рим. Градът, който, освен да властва, трябвало да разпръсва искрите на цивилизацията, Светлината и вярата в света. Затова мястото на този град трябвало да бъде специално.