Подът на кабинета бе застлан с дебел вълнен килим и ние се изтегнахме на него. До нас сребрист лъч очертаваше сивосинкава линия, която пресичаше цялата стая. Един от прозорците бе полуотворен и чувах шепота на някакво дърво, чиито листа галеха стъклото. Сянката на неговата корона обгръщаше библиотеката с покривало от нощ и луна. Тук бяха събрани всички книги от поредицата „Льо Маск“.
Кучето бе заспало пред вратата. Никакъв звук, никакъв глас не долиташе от гостната. Може би всички бяха напуснали вилата и бяхме останали само ние? В стаята се носеше мирис на стара кожа и аз се питах кой ли е подредил книгите по тези лавици. На кого ли принадлежат? Кой идваше вечер тук да пуши лула, да работи, да чете някои от романите или да се вслушва в шумоленето на листата? Кожата й бе придобила млечнобял оттенък. Сянката на едно листо сякаш татуираше рамото й. Понякога тя се спускаше върху лицето й, все едно, че си е сложила домино. Сянката слизаше по-надолу и запушваше устата й. Така копнеех никога да не настъпва ден и да остана сгушен с нея в дъното на тази подводна тишина и светлина. Малко преди разсъмване чух да се тряска врата, забързани стъпки над нас и шум от съборена мебел. После някой избухна в смях. Ивон бе заспала. Кучето сънуваше и скимтеше равномерно и глухо. Открехнах вратата. В гостната нямаше жива душа. Нощната лампа бе все така запалена, но разпръскваше по-слаба, вече не розова, а светлозелена светлина. Отправих се към терасата, за да подишам чист въздух. Нямаше никого и под китайския фенер, който продължаваше да блещука. Вятърът го поклащаше, разкривени сенки, някои подобни на хора, тичаха по стените. Долу бе градината. Опитвах се да определя уханието, което нахлуваше от нея и завладяваше терасата. Да, колебая се да кажа какво мисля, тъй като всичко това ставаше в Горна Савоя: аз вдъхвах аромата на жасмин.
Отново прекосих гостната. Нощната лампа все така на бавни вълни разпръсваше бледозелената си светлина. Помислих за морето и за леденото питие, което се пие там в горещите дни: ментовия сироп. Отново чух смехове, изненадващо звънки. Долитаха много отдалеч, а внезапно прозвучаваха съвсем наблизо. Не можех да определя откъде идват. Ставаха все по-кристални, летливи. Тя спеше, опряла буза на дясната си ръка. Синкавата линия, която луната чертаеше през стаята, осветяваше ъгълчето на устните й, шията, лявото бедро и токчето на обувката й. Спускаше се на гърба й като тънък шал. Сдържах дъха си.
Отново виждам как се поклащат листата зад стъклото и тялото, разрязано на две от лунния лъч. Защо пейзажите на Горна Савоя се свързват в паметта ми с един изчезнал град, с Берлин от преди войната? Може би защото тя „играеше“ във „филма“ на „Ролф Мадежа“. По-късно се осведомих за него и научих, че е дебютирал съвсем млад в павилионите на УФА. През февруари четиридесет и пета година започнал първия си филм „Конфети за двама“, много предвзета и много весела виенска оперета, чиито епизоди снимал между бомбардировките. Този филм останал незавършен. А аз, когато си спомням тази нощ, сякаш вървя между масивните сгради на някогашния Берлин, бродя по кейовете и булевардите, които вече не съществуват. Тръгвам право напред от Александер-Плац, пресичам Луст-Гартен и Шпрее. Вечерта се спуска над четирите реда липи и кестени и над минаващите трамваи. Те са празни, светлинките им трепкат. А те ме чакат в пълната със зеленина клетка, която бляска в дъното на булеварда — зимната градина на хотел „Адлон“.
IV
Мейнт внимателно огледа човека в мушама, който прибираше чашите. В крайна сметка той наведе глава и отново се зае с работата си. Но Мейнт продължаваше да стои пред него като прикован в някаква смешна военна стойка. После се обърна към другите двама, които го наблюдаваха със злобна усмивка, опрели бради на дръжките на метлите си. Приличаха си невероятно много: еднакви късо подстригани руси коси, еднакви мустачки, еднакви изпъкнали сини очи. Единият се беше наклонил надясно, другият наляво, напълно симетрични, да си помислиш, че виждаш един и същ човек, отразен в огледалото. Изглежда, че и на Мейнт му се стори така, защото се отправи бавно, смръщил вежди, към двамата мъже. Когато се приближи на няколко сантиметра от тях, започна да ги обикаля, за да ги види в гръб, в три четвърти и в профил. Те не мърдаха, но се усещаше, че са готови да се нахвърлят и да го смажат от бой. Той се отдалечи от тях и тръгна заднишком към изхода на бюфета, без да ги изпуска от поглед. Те останаха там като вкаменени под оскъдната жълтеникава светлина, която се процеждаше от стенната лампа.