Сега той пресича площада пред гарата, вдигнал яката на сакото си, притиснал шала си с лявата ръка, сякаш е ранен във врата. Снегът едва прехвърча. Снежинките са толкова леки и прозрачни, че плуват във въздуха. Той поема по улица Сомейе и се спира пред „Регент“. Там прожектират един много стар филм, който се нарича „Сладък живот“. Мейнт се скрива под козирката на киното и гледа една по една снимките от филма, като същевременно изважда от сакото си цигаре. Той го захапва и бърка по всичките си джобове, сигурно търси някоя цигара. Но не намира. Тогава по лицето му пробягват тикове, все същите:
свиване на лявата скула и рязко издаване на брадичката, но по-бавни и по-болезнени, отколкото преди дванадесет години.
Чуди се, изглежда, накъде да тръгне: дали да прекоси, и да продължи по улица Вожьола, която стига до улица Роаял, или да продължи по улица Сомейе? Малко по-надолу вдясно блести зеленочервената’реклама на „Сентра“. Мейнт я гледа и премигва. „СЕНТРА“. Снежинките танцуват около шестте букви и също добиват зелен оттенък. Зелено като абсент. Червено като кампари… Превил гръб, с вдървена походка, той се отправя към този оазис и ако се отпуснеше, сигурно щеше да се строполи върху тротоара като счупена кукла.
Клиентът с карираното сако все още е там, но вече не досажда на барманката. Седнал на една маса в дъното, той отмерва ритъма с показалец и повтаря с тънък гласец, като гласа на някоя старица: „Тра-ла-ла … Тра-ла-ла…“ Барманката чете някакво списание. Мейнт кацва на едно от високите столчета и докосва с пръсти ръката й.
— Едно светло порто, малката — прошепва й той.
V
Напуснах „Липите“ и живея с нея в „Ермитажа“.
Една вечер Мейнт и тя дойдоха да ме вземат. Току-що бях вечерял и чаках в салона, седнал близо до човека с тъжното кучешко лице. Другите играеха вечната си канаста. Жените си приказваха с госпожа Бюфаз. Мейнт застана на прага на вратата. Беше облечен в нежнорозов костюм, а от джобчето му висеше тъмнозелена кърпичка.
Те се обърнаха към него.
— Госпожи… Господа — промърмори Мейнт и кимна. После се приближи до мен и застана като истукан.
— Ние ви чакаме. Можете да свалите багажа си.
Госпожа Бюфаз грубо ме попита:
— Напускате ли ни? Сведох поглед.
— Все някой ден това трябваше да се случи, госпожо — отвърна безапелационно Мейнт.
— Мисля, че би могъл поне да ни предупреди. Разбрах, че тази жена внезапно бе кипнала от злоба към мен и при най-малкия повод не би се поколебала да ме предаде на полицията. Това ме огорчи.
— Госпожо — чух отговора на Мейнт, — този млад човек не може да постъпи другояче, той току-що получи писмена заповед, подписана от белгийската кралица.
Всички ни гледаха като вкаменени, с карти в ръце. Обичайните ми съседи по маса ме изследваха едновременно изненадани и отвратени, сякаш току-що бяха забелязали, че не принадлежа към човешкия род. Намекът за „белгийската кралица“ бе приет с общо раздвижване и когато Мейнт, който явно искаше да се скара с госпожа Бюфаз, скръстила ръце и настръхнала от яд, повтори, като произнасяше отчетливо сричките:
— Чувате ли, госпожо? БЕЛГИЙСКАТА КРАЛИЦА … — шумът стана още по-силен и сърцето ми се сви.
Тогава Мейнт тропна с крак, издаде напред брадичката си и каза бързо, заваляйки думите:
— Не съм ви казал още всичко, госпожо: аз съм БЕЛГИЙСКАТА КРАЛИЦА…
Разнесоха се викове и възмутени възклицания: по-голямата част от наемателите бяха станали и се бяха скупчили враждебно пред нас. Госпожа Бюфаз пристъпи напред, уплаших се, че ще зашлеви Мейнт или мен. Последното ми се виждаше напълно естествено; чувствувах, че единствено аз съм отговорен за всичко.
Бих желал да се извиня на тези хора или някой с магическа пръчица да заличи от паметта им случката. За няколко секунди всичките ми усилия да мина незабелязан и да се скрия на сигурно място бяха унищожени. Не смеех дори да се огледам за последен път в този салон, където, въпреки неспокойното си сърце, след вечеря бях прекарвал такива безметежни минути. За миг изпитах неприязън към Мейнт. За какво му бе потрябвало да смайва тези дребни рентиери, играчи на канаста? Те ме успокояваха. Сред тях не рискувах нищо.
Госпожа Бюфаз с удоволствие би ни охулила злобно. Устните й ставаха все по-тънки. Прощавам й. В известен смисъл бях й изменил. Бях разтърсил „Липите“, този добре смазан, точен часовник. Ако тя прочете тези редове (съмнявам се, пък и „Липите“ вече не съществуват), много ми се иска да узнае, че не бях нехранимайко.