Дали да му напомня за срещите ни? Но той сигурно вече бе изгубил корабчето си. Казах на свой ред:
— Довиждане, господине.
Вдигнах двата куфара и бавно прекосих градината. Той мълчаливо тръгна до мен. Ивон седеше на калника на доджа. Мейнт се беше настанил зад волана, облегнал назад глава, затворил очи. Прибрах двата куфара в багажника. Човекът жадно следеше движенията ми. Когато отново прекосих градината, той вървеше пред мене и се обръщаше от време на време, за да види дали съм все още тук. Вдигна последния куфар с рязко движение и ми каза:
— Ще позволите ли…
Този куфар беше най-тежък. В него бяха годишниците. На всеки пет метра го оставяше и си поемаше дъх. Всеки път, когато посягах да го взема, той казваше:
— Моля ви, господине…
Поиска сам да го качи на задната седалка. Едва успя, после остана с нас. С отпуснати ръце, с леко зачервено лице. Не обръщаше никакво внимание на Ивон и на Мейнт. Все повече заприличваше на куче.
— Какво да ви кажа, господине… — промълви той — желая ви щастие.
Мейнт бавно потегли. Преди колата да измине първия завой, аз се обърнах. Той стоеше насред пътя близо до един уличен фенер, който осветяваше дебелото му сако от туид и бежовия му панталон с маншети. С една дума, липсваше му само корабчето „Кон-Тики“ под мишницата. Има неразгадаеми същества — винаги едни и същи, — които стоят като часовои на всеки кръстопът на живота ни.
VI
В „Ермитажа“ тя разполагаше не само със стая, но и с хол, където имаше три кресла, тапицирани с шарена дамаска, кръгла маса от акажу и диван. Стените на хола и на стаята бяха покрити с пъстри тапети. Накарах да изправят сандъка-гардероб в единия ъгъл на помещението, за да мога да вадя вещите си от чекмеджетата. Пуловери и стари вестници. Сам набутах куфарите в банята, без да ги отварям, защото винаги трябва да сме готови да заминем и на всяка стая, в която сме попаднали, трябва да гледаме като на временно убежище.
Пък и къде бих могъл да подредя дрехите си, книгите и годишниците? Нейните рокли и обувките й запълваха всички шкафове, а някои от тях се търкаляха по креслата и дивана в хола. Масата от акажу беше отрупана с козметични средства. „Стая на киноактриса“ — мислех си аз. Безпорядък, който журналистите описват в „Сине-Мондиал“ или в „Звезди“. Четенето на тези списания ми беше направило силно впечатление. Струваше ми се, че сънувам. Внимавах да не правя много резки движения и да не задавам прекалено точни въпроси, за да не се събудя.
Мисля, че още първата вечер тя ме помоли да прочета сценария на филма, в който се беше снимала под ръководството на Ролф Мадежа. Бях много развълнуван. Наричаше се „Liebesbriefe auf der Berg“ („Любовно писмо от планината“). Ставаше дума за един инструктор по ски на име Курт Вайс. През зимата дава уроци на богатите чужденки от елегантния почивен дом във Форарл-берг. Прелъстява ги всичките с мургавия тен и изключителната си красота. Но накрая се влюбва лудо в една от тях, съпруга на унгарски индустриалец, и тя споделя чувствата му. Те танцуват до два часа сутринта в страшно „изискания“ бар на почивния дом под завистливите погледи на останалите жени. После Курти и Лена прекарват останалата част от нощта в хотел „Баухаус“. Кълнат се във вечна любов и говорят за бъдещия си живот в някоя далечна хижа. Тя трябва да замине за Будапеща, но му обещава да се върне колкото се може по-скоро. „Сега на екрана пада сняг; после започва песента на водопадите и дърветата се покриват с млади листа. Идва пролетта, а скоро настъпва и лятото.“ Курт Вайс работи по своята истинска специалност, той е зидар и е трудно да се разпознае в него хубавия загорял инструктор от зимата. Всеки следобед пише писма на Лена и напразно чака отговор. От време на време го посещава една девойка от околността. Те дълго се разхождат заедно. Тя го обича, но той непрестанно мисли за Лена. След разни сюжетни ходове, които съм забравил, споменът за Лена избледнява, тя е изместена от девойката (това беше ролята на Ивон) и Курт разбира, че няма право да пренебрегва тази нежна привързаност. Във финалната сцена те се целуват на фона на планините и на залязващото слънце.
Картината на един почивен дом през зимата, на неговите нрави и посетители ми се струваше добре „нахвърляна“. Колкото до девойката, която играеше Ивон, това беше „чудесна роля за дебютантка“.