Казах й мнението си. Тя ме изслуша много внимателно. Бях горд. Попитах я кога ще можем да видим филма. Не преди септември, но Мадежа сигурно щял да го прожектира в Рим след около две седмици, само „груб монтаж“. И тя щяла да ме заведе там, защото много искала да знае какво мисля за нейната „интерпретация“.
Да, когато се опитвам да си спомня първите мигове от нашия „съвместен живот“, чувам като на похабена магнитофонна лента нашите разговори за нейната „кариера“. Аз се правя на интересен. Лаская я… „Този филм на Мадежа е много важен за вас, но сега ще трябва да намерите някой, който наистина да ви даде възможност да се изявите… Някой много талантлив тип… Обигран…“ Тя ме слуша все по-внимателно.
— Така ли?
— Да, да, сигурен съм.
Простодушното й изражение ме изненадва, макар да съм само осемнадесетгодишен.
— Наистина ли смяташ така? — пита тя. И стаята около нас става все по-разтурена. Мисля, че не излизахме два дена.
Откъде идваше тя? Много скоро разбрах, че не живее в Париж. Говореше за него почти като за непознат град. Два-три пъти бе отсядала за малко в хотел „Уиндзор-Рейнълдс“ на улица Божон, който си спомням добре; преди да изчезне така загадъчно, баща ми ми определяше срещи в него (не мога да кажа дали го видях за последен път в хола на „Уиндзор-Рейнълдс“ или в хола на „Лутеция“). Освен „Уиндзор-Рейнълдс“ тя знаеше в Париж само улица Полковник Мол и булевард Босежур, където имала „приятели“ (не смеех да я попитам какви). От друга страна, тя често говореше за Женева и за Милано. Беше работила в Милано, а също и в Женева. Но какво именно?
Тайно прегледах паспорта й. По народност беше французойка. Живееше в Женева, на площад Дорсиер №6а. Защо? За мое най-голямо учудване бе родена в този град в Горна Савоя, където се намирахме. Съвпадение? Или действително бе живяла в този край? Имаше ли още роднини тук? Позволих си деликатно да я запитам за това, но тя явно искаше да скрие нещо от мен. Отговори ми твърде неясно, че била възпитана в чужбина. Не настоях. Мислех си, че с време ще узная всичко.
Тя също ме разпитваше. На почивка ли съм тук? За колко време? Веднага познала, че идвам от Париж. Обясних, че „семейството ми“ (толкова сладостно беше да кажа „семейството ми“) държи да си почина няколко месеца поради моето „крехко“ здраве. Докато й разправях това, виждах десетина сериозни личности, насядали около една маса в разкошна стая — „семейния съвет“, който трябваше да вземе решение какво да правя. Прозорците на стаята гледаха към площад Малерб и аз принадлежах към старата еврейска буржоазия, която се бе заселила към 1890 година в Монсо. Тя ме попита рязко:
— Хмара е руско име. Русин ли сте? Тогава си помислих друго: живеем, моята баба и аз, на един партер близо до площад Етоал, по-точно на улица Лорд Байрон или на улица Басано (необходима ми е точност в подробностите). Живеем, като продаваме „семейните си скъпоценности“ или като ги залагаме на улица Пиер Шарон. Да, бях русин и се наричах граф Хмара. Това, изглежда, й направи впечатление.
Няколко дена не се страхувах от нищо и от никого. После започна отново. Стара остра болка. Първия следобед, когато излязохме от хотела, се качихме на кораба „Адмирал Гизан“, който кръстосваше езерото. Тя си бе сложила черни очила с дебели рамки и непрозрачни блестящи стъкла. Те отразяваха като огледало.
Корабът напредваше лениво и пресече езерото до Сен-Жориоз за не по-малко от двадесет минути. Примижавах с очи заради слънцето. Чувах далечните шумове на моторните лодки, виковете и смеховете на къпещите се. Доста високо в небето прелетя туристически самолет, зад който се вееше лента с тайнствения надпис: „КУПА УЛИГАН“… Маневрирахме дълго, докато акостираме — по-скоро може да се каже, че „Адмирал Гизан“ се блъсна в кея. Качиха се трима-четирима пътници, между които един свещеник с яркочервено расо, и корабът продължи вялото си плаване. След Сен-Жориоз той се отправи към едно селище, наречено Воаренс. После идваше Пор-Люсац, а малко по-далеч започваше Швейцария. Но той извиваше навреме и стигаше до другия бряг на езерото.
Вятърът бе развял на челото й къдрица. Тя ме попита дали ще стане графиня, ако се оженим. Каза го на шега, но в гласа й долових любопитство. Отговорих й, че ще се нарича „графиня Ивон Хмара“.
— Хмара наистина ли е руско име?
— Грузинско — отвърнах аз. — Грузинско… Когато корабът спря във Вейрие-дю-Лак, отдалеч разпознах бялорозовата вила на Мадежа. Ивон гледаше в същата посока. Десетки млади хора се бяха настанили на палубата край нас. Повечето от тях носеха екипи за тенис и под плисираните бели полички на момичетата се очертаваха едри бедра. Всички говореха със съскащия акцент, който имат хората от Ранела и авеню Бюжо. И аз се питах защо тези момчета и момичета от доброто френско общество имат често червени петна по лицето или някой друг килограм в повече. Сигурно се дължеше на храната им.