Изобщо ние бяхме създадени, за да се срещнем и да станем близки.
Прибирахме се много късно и кучето спеше в хола. Откакто се бях настанил при Ивон в „Ермитажа“, меланхолията му се задълбочаваше. На всеки два-три часа — точно като метроном — то обикаляше стаята и отново лягаше. Преди да мине в хола, спираше за няколко минути до прозореца на нашата стая и клякаше с вирнати уши, може би следеше с очи движението на „Адмирал Гизан“ през езерото или съзерцаваше пейзажа. Бях изненадан от тъжната сдържаност на това животно и развълнуван, когато го изненадвах да ни пази.
Тя обличаше хавлия на широки оранжеви и зелени райета и лягаше напреко на леглото, за да изпуши една цигара. На нощната масичка край червилото и парфюма се търкаляха пачки с банкноти. Откъде идваха тези пари? От колко време живееше тя в „Ермитажа“? „Те“ я бяха настанили тук за снимането на филма. Но нали вече беше завършен? Тя държала много — така ми обясни — да прекара „сезона“ в тези минерални бани. „Сезонът“ щял да бъде „блестящ“. „Минерални бани“, „сезон“, „блестящ“, „граф Хмара“… Кой кого лъжеше на този чужд език?
А може би имаше нужда от близък? Бях внимателен, услужлив, нежен, влюбен, както може да бъде човек на осемнадесет години. Първите вечери, когато не разговаряхме за нейната „кариера“, тя ме молеше да й прочета една-две страници от „Историята на Англия“ на Андре Мороа. Всеки път, когато започвах да чета, германският дог веднага идваше, клякаше на прага на вратата към хола и ме гледаше проникновено. Излегната в своята хавлия, Ивон слушаше с леко смръщени вежди. Наистина не разбрах защо тя, която никога в живота си не бе чела нищо, харесваше този исторически труд. Даваше ми мъгляви отговори: „Как да ти обясня, много е хубава“, „Андре Мороа е много голям писател“. Мисля, че беше намерила „Историята на Англия“ в хола на „Ермитажа“ и това томче се беше превърнало за нея в нещо като талисман или муска. От време на време казваше: „Чети по-бавно“ или ме караше да й изтълкувам някоя фраза. Искаше да научи „Историята на Англия“ наизуст. Казах й, че Андре Мороа би се зарадвал, ако научи за това. Тогава тя започна да си задава въпроси за този автор. Обясних й, че Мороа е много нежен писател, който се интересува от женската психология. Една вечер тя пожела да й продиктувам една бележка: „Господин Андре Мороа, аз се възхищавам от вас. Живея с вашата «История на Англия» и бих искала да имам вашия автограф. С уважение Ивон Х.“
Той не й отговори. Защо?
Откога познаваше тя Мейнт? Открай време. Доколкото разбрах, той също имал апартамент в Женева и те били почти неразделни. Мейнт се занимавал „по малко“ с медицина. Открих между страниците на книгата на Мороа визитна картичка с изписани на нея три думи: „Доктор Рьоне Мейнт“, а на полицата над един от умивалниците сред козметичните средства имаше рецепта за някакво сънотворно с подпис: „Доктор Р. С. Мейнт“.
Впрочем всяка сутрин, когато се събуждахме, намирахме под вратата писмо от Мейнт. Запазил съм няколко и времето не е заличило техния лъх на троскот. Питах се дали този лъх идва от плика, от хартията или може би от мастилото, което Мейнт използуваше. Препрочитам наслуки едно от тях: „Ще имам ли удоволствието да ви видя тази вечер? Следобед трябва да намина към Женева. Ще ви се обадя по телефона в хотела към девет часа. Целувам ви. Ваш Рьоне М.“ А също и това: „Извинете ме, че изчезнах така. Не съм излизал от стаята си две денонощия. Мислех, че след три седмици навършвам двадесет и седем години. И ще бъда много стар, много стара личност. До скоро виждане. Целувам ви. Ваша бойна кръстница Рьоне.“ А също и това, изпратено на Ивон и написано с по-нервен почерк: „Знаеш ли кого видях току-що в хола? Онази мръсница Франсоа Молаз. Искаше да ми стисне ръка. Не, никога. Никога. Да пукна!“ (Последната дума, подчертана четири пъти.) Също и други писма.
Често говореха помежду си за хора, които не познавах. Запомнил съм няколко имена: Клод Брьон, Поло Ервийо, някоя си „Рози“, Жан-Пиер Песоз, Пиер Фурние, Франсоа Молаз, „Карлтон“, някой си Дуду Хендрикс, когото Мейнт наричаше „свиня“… Твърде скоро разбрах, че всички те бяха от селището, където се намирахме и което през лятото беше курорт, но в края на октомври отново се превръщаше в спокойно градче. Мейнт казваше, че Брьон и Ервийо се „издигнали“ в Париж, че „Рози“ успял да си върне хотела на баща си в Ла Клюзаз, а онази „мръсница“ Молаз, синът на книжаря, всяко лято се показвал в Спортинга с някакъв от Комеди-Франсез. Всички тези хора навярно им бяха приятели от детските и юношеските години. Когато задавах някакъв въпрос, Мейнт и Ивон го извъртаха и прекратяваха разговора. Тогава си спомнях какво бях открил в паспорта на Ивон и си ги представях двамата, петнадесет-шестнадесетгодишни, как излизат през зимата от кино „Регент“.