VII
Би било добре да намеря някоя от програмите на управителния съвет — бял фон, на който бяха очертани в зелено казиното и силуетът на една жена, нарисувана в стила на Жан-Габриел Домерг. Четейки списъка на празненствата и точните им дати, сигурно щях да съумея да подредя нещата.
Една вечер отидохме да ръкопляскаме на Жорж Юлмер, който пееше в Спортинга. Мисля, че беше в началото на юни, сигурно живеехме заедно с Ивон от пет-шест дена. Мейнт ни придружи. Юлмер беше в светлосин костюм с някакъв млечен оттенък, който притегляше погледа ми. Този мек син цвят действуваше хипнотизиращо, защото, като го гледах, едва не заспах.
Мейнт ни предложи да пийнем по чашка. В полумрака, сред танцуващите, за пръв път ги чух да говорят за купата „Улиган“. Спомних си за туристическия самолет и за лентата с тайнствения надпис. Купата „Улиган“ силно занимаваше Ивон. Това беше нещо като състезание по елегантност. Според думите на Мейнт, за да участвуваш в състезанието за купата, трябвало да притежаваш луксозна кола. Дали да се явят с доджа, или да наемат кола от Женева? (Въпросът беше повдигнат от Мейнт.) Ивон искаше да опита щастието си. В журито участвуваха различни знаменитости: председателят на клуба за голф в Шавоар и жена му, председателят на управителния съвет; помощник-префектът на Горна Савоя;
Андре дьо Фукиер (това име ме накара да трепна и помолих Мейнт да го повтори; да, наистина ставаше дума за Андре дьо Фукиер, отдавна известен като „съдник на елегантността“ и от когото бях чел много интересни мемоари); господин и госпожа Сандоз, собственици на хотел „Уиндзор“; бившият шампион по ски Даниел Хендрикс, собственик на най-изискани спортни магазини в Мьожев и Алп д’Юез (онзи, когото Мейнт наричаше „свиня“); един кинорежисьор, чието име съм забравил вече (нещо като Гамонж или Гамас), и накрая танцьорът Хосе Торес.
Мейнт също беше много развълнуван от възможността да се състезава за купата като кавалер на Ивон. Ролята му се състоеше в това да изведе колата по широката, обсипана с камъчета алея на Спортинга и да я спре пред журито. След това трябваше да слезе и да отвори вратичката на Ивон. Естествено германският дог също щеше да вземе участие.
Мейнт доби тайнствен вид и ми подаде един плик, като ми намигна: списъкът на участниците в състезанието за купата. Бяха последни поред, тридесет и втори номер. Доктор Р. С. Мейнт и госпожица Ивон Жаке (току-що си спомних фамилното й име). Купата „Улиган“ се даваше всяка година на една и съща дата и възнаграждаваше „красотата и елегантността“. Организаторите успели да вдигнат доста голям рекламен шум около нея и — както ми обясни Мейнт — понякога имало отзвук дори в парижките вестници. Според него Ивон имала всички основания да участвува.
Когато станахме от масата, за да танцуваме, тя не можа да се въздържи и ме попита какво мисля: дали да се състезава за тази купа? Сериозен проблем. Гледаше ме безпомощно. Виждах Мейнт, който седеше сам пред своето „светлее“ порто. Беше заслонил очите си с ръка. Може би плачеше? От време на време Ивон и той изглеждаха тъй уязвими и объркани (объркани е точната дума).
Ама разбира се, че трябва да се състезава за купата „Улиган“. Разбира се. Това беше важно за нейната кариера. Малко късмет и щеше да стане мис Улиган. Точно така. Освен това те всички започвали по този начин.
Мейнт бе решил да се явят с доджа. Щяха да го измият в навечерието на състезанието, а този модел все още можеше да направи добро впечатление. Бежовият гюрук бе почти нов.
С всеки изминат ден, колкото повече наближаваше тази неделя, девети юли, толкова по-нервна ставаше Ивон. Тя събаряше чашите, не я сдържаше на едно място, говореше грубо на кучето си. А то я гледаше с нежно състрадание.
Мейнт и аз се мъчехме да я успокоим. Това състезание за купата несъмнено щеше да изисква много по-малко напрежение, отколкото снимането на филм. Само пет минутки. Няколко стъпки пред журито. Нищо особено. А в случай на неуспех ще се утеши, като си помисли, че сред всички състезателки тя единствена се е снимала във филм. Така да се каже, професионалистка.
Все пак всичко трябваше да се подготви и Мейнт ни предложи да направим генерална репетиция в петък следобед на една голяма сенчеста алея зад хотел „Алхамбра“. Седнал на една от пейките в градината, аз представлявах журито. Колата бавно се приближи. Ивон се усмихваше притеснено. Мейнт държеше волана с дясната ръка. Кучето стоеше с гръб към тях, неподвижно като скулптурните изображения по корабите.