Мейнт спря точно пред мен, облегна с нервно движение лявата си ръка на вратата и я прескочи. Приземи се елегантно, с долепени крака, с изпъчени гърди. Кимна леко, заобиколи със ситни крачки колата и с рязко движение отвори вратата на Ивон. Тя излезе, стиснала гердана на кучето, и свенливо пристъпи напред. Германският дог вървеше с наведена глава. После се върнаха по местата си и Мейнт отново прескочи вратата, хвана волана. Възхитих се от неговата гъвкавост.
Беше решил да повтори този подвиг пред журито. Кой знае каква физиономия щеше да направи Дуду Хендрикс.
В навечерието Ивон поиска да пие шампанско. Спа зле. Беше като малките момиченца, които са почти готови да се разплачат, когато се качват на естрадата в деня на училищния празник.
Мейнт ни беше определил среща в хола точно в десет часа сутринта. Състезанието започваше на обед, но му трябвало малко време, за да провери подробностите: основен преглед на доджа, някои съвети към Ивон, може би няколко физкултурни упражнения.
Държеше да присъствува на последните приготовления на Ивон: тя се колебаеше между един моравочервеникав тюрбан и една голяма сламена шапка.
— Тюрбанът, скъпа, тюрбанът — отсече той раздразнено.
Беше облякла права рокля от бяло платно. Мейнт носеше пясъчножълт костюм от шантунг. Имам добра памет за дрехи.
Ивон, Мейнт, кучето и аз излязохме на слънце. Беше чуден юлски ден, не си спомням друг като него. Лек ветрец развяваше голямото знаме, закачено на един стълб пред хотела. Светлосиньо и жълто. На коя страна принадлежаха тези цветове?
Слязохме по инерция по булевард Карабасел.
Автомобилите на другите състезатели бяха вече паркирани от двете страни на широката алея, водеща към Спортинга. Щяха да съобщават имената и номера по високоговорителя и повиканите трябваше веднага да се представят пред журито. То се беше разположило на терасата на ресторанта. Алеята завършваше с кръгла площадка, която се намираше малко по-ниско, така че щяха да гледат шествието отгоре.
Мейнт ми бе поръчал да застана колкото се може по-близо до съдиите и, да не изпускам нито една подробност. Трябваше най-вече да следя какво изражение ще добие лицето на Дуду Хендрикс, когато Мейнт извърши своя акробатически номер. Дори да си водя бележки, ако е необходимо.
Седяхме и чакахме в колата. Ивон проверяваше грима си, почти залепила чело на огледалцето. Мейнт бе сложил странни тъмни очила с метални рамки и бършеше брадичката и слепоочията си с кърпичка. Галех кучето, което ни оглеждаше поред с тъмните си очи. Бяхме спрели край един тенис-корт, където четирима играчи — двама мъже и две жени — играеха и за да разсея Ивон, посочих й единия от играчите, който приличаше на френския актьор Фернандел. „Дали пък не е той?“ — помислих си аз. Но Ивон не ме чуваше. Ръцете й трепереха. Мейнт прикриваше безпокойството си с тихо покашляне. Той пусна радиото и то заглуши монотонния и дразнещ шум на топките за тенис. Тримата стояхме, без да мърдаме, с тупкащи сърца и слушахме някакъв информационен бюлетин. Накрая високоговорителят съобщи: „Умоляваме уважаемите състезатели за купата на елегантността «Улиган» да се приготвят.“
А две-три минути по-късно: „Състезатели номер едно, госпожа и господин Жан Атмер!“ Мейнт нервно премигна. Целунах Ивон, пожелах й успех и се отправих по един страничен път към ресторанта на Спортинга. Аз също се вълнувах.
Журито заседаваше зад редица бели дървени маси с чадъри на зелени и червени райета. Беше претъпкано със зрители. По-щастливите седяха с чаша в ръка, повечето стояха прави, в плажните си облекла. Промъкнах се колкото се може по-близо до съдиите, както беше ми поръчал Мейнт, за да мога да ги следя. Веднага познах Андре дьо Фукиер, чиято снимка бях виждал на кориците на произведенията му (любимите книги на баща ми. Беше ме посъветвал да ги прочета и те много ми бяха харесали). Фукиер беше с панамена шапка с морскосиня копринена панделка. Бе подпрял брадичката си на дясната ръка и лицето му изразяваше изискана досада. Той скучаеше. На неговата възраст всички тези летовници с разните си бикини и шарени бански костюми му се виждаха като марсианци. Нямаше на кого да говори за Емилиен д’Алансон или за Ла Гандара. Освен на мен, при удобен случай.
Петдесетгодишен мъж с лъвска глава, с руси коси (може би боядисани?) и загоряла кожа: несъмнено Дуду Хендрикс. Той говореше непрекъснато на съседите си и се смееше високо. Имаше сини очи и от него се излъчваше здрава и действена простащина. Тъмноока жена с много буржоазен вид отправяше към бившия скиор съучастнически усмивки: може би президентшата на клуба за голф в Шавоар или президентшата на управителния съвет? Или госпожа Сандоз? Гаманж (или Гамонж), човекът от киното, беше сигурно онзи с кестените рамки на очилата и с всекидневния костюм: сиво двуредно сако на тънки бели райета. Като понапрегна паметта си, виждам още един около пет десетгодишен мъж със сивкавосиня къдрава коса и сладострастни устни. Наперен, издал брада, той явно искаше да се покаже енергичен и да ръководи всичко. Дали беше помощник-префектът? Или господин Сандоз? Танцьорът Хосе Торес? Не, той не беше дошъл.