По алеята вече се задаваше открито червено пежо 203, което спря посред кръглата площадка, и една жена, облечена в рокля с лежер, с пудел под мишница, слезе от него. Мъжът остана зад волана. Тя направи няколко крачки пред журито. Обувките й бяха черни, с тънки токчета. Беше изрусена, такива навярно е харесвал бившият египетски крал Фарук, за когото ми разказваше толкова често баща ми и твърдеше дори, че му бил целувал ръка. Човекът със сивосинкавата къдрава коса съобщи с гъгнещ глас, като подчертаваше всяка от сричките на името:
— Госпожа Жан Атмер.
Тя пусна пудела, който скочи на четирите си лапички и повървя малко, кажи-речи, като манекените от модните ревюта: празен поглед, отметната глава. После се върна в колата. Слаби ръкопляскания. Косите на съпруга бяха вчесани назад. Забелязах напрегнатото му изражение. Той даде заден ход и ловко обърна колата, виждаше се, че за него е въпрос на чест да кара, колкото е възможно по-добре. Сигурно сам беше лъснал пежото, за да блести така. Реших, че трябва да са млада семейна двойка, той — инженер, роден в буржоазно семейство, тя с малко по-прост произход: и двамата увлечени по спорта. И верен на своя навик да слагам всичко на мястото му, представих си ги как живеят в малък уютен апартамент на улица Доктор Бланш в Отьой.
Заизнизваха се и други състезатели. За съжаление забравил съм ги, с малки изключения. Например онази тридесетгодишна жена, източен тип, придружена от дебел червенокос мъж. Явиха се с открит воднистозелен „Наш“. Когато излезе от колата, тя направи като автомат една крачка към журито и се спря. Затрепера нервно. Очите й шареха наоколо, но не помръдваше глава. Дебелият червенокос мъж я викаше от колата: „Моник… Моник … Моник…“ и това бе като стон, молба, с която сякаш се мъчеше да опитоми плашливо екзотично животно. После също слезе от колата и я хвана за ръка. Отведе я внимателно. Тя се разрида. Тогава той потегли много рязко и завивайки, за малко не отнесе журито. Както и приятните шестдесетгодишни съпрузи, чиито имена съм запомнил: Жаки и Тунет Ролан-Мишел. Те пристигнаха със сив стюдебейкър и се представиха заедно пред журито. Тя беше висока червенокоса жена с енергично конско лице, в екип за тенис. Той — среден на ръст, с малки мустачки, с голям нос и подигравателна усмивка, истински тип на французин, както би си го представил някой калифорнийски режисьор. Сигурно бяха важни личности, защото мъжът със сивосинкавата коса обяви:
— Нашите приятели Тунет и Жаки Ролан-Мишел.
Трима-четирима от съдиите (между които чернооката жена и Даниел Хендрикс) изръкопляскаха. Фукиер дори не благоволи да ги удостои с поглед. Те поздравиха едновременно. Държаха се спокойно; и двамата имаха крайно доволен вид.
— Номер 32. Госпожица Ивон Жаке и доктор Рьоне Мейнт.
Помислих, че ще загубя съзнание. Първо, не виждах нищо, сякаш бях станал внезапно, след като цял ден съм се излежавал на някой диван. Гласът, който произнасяше имената им, отекваше от всички страни. Опрях се на рамото на един човек пред мен, по-късно съобразих, че това е Андре дьо Фукиер. Той се обърна. Измърморих някакво извинение. Не можех да отлепя дланта си от рамото му. Навярно съм се дръпнал назад и полека-лека съм изтеглил тежката си като олово ръка. Не видях как пристигнаха с доджа. Мейнт беше спрял колата срещу журито. Със запалени фарове. Вече не ми прилошаваше, бях като опиянен и възприемах нещата по-остро, отколкото обикновено. Мейнт натисна клаксона три пъти, прочетох лека изненада по лицата на някои от съдиите. Дори Фукмер изглеждаше заинтригуван. Даниел Хендрикс се усмихваше, но според мен пресилено. Пък и изобщо усмивка ли беше това? Не, застинала гримаса. Те не излизаха от колата. Мейнт гасеше и палеше фаровете. Какво искаше да постигне с това? Пусна стъклочистачките. Лицето на Ивон беше гладко и непроницаемо. И внезапно Мейнт скочи. Сред журито и зрителите пробягна тръпка. Този скок не можеше да се сравни с „репетицията“ в петък. Мейнт не се задоволи да мине над вратата, а подскочи, задържа се за миг във въздуха, разтвори рязко крака и гъвкаво стъпи на земята, с един замах, сякаш движен от електрически ток. Почувствувах във всичко това толкова гняв, нервност и неуловимо предизвикателство, че изръкоплясках. Той се въртеше около доджа, като спираше от време на време, застиваше, сякаш се движеше сред минирано поле. Всички съдии го гледаха с отворена уста. Бяха уверени, че го дебне опасност и когато най-после отвори вратата, някои въздъхнаха с облекчение.