Кафенетата са затворени. През вратата на „Сеитра“ се процежда розова светлина. Искате ли да влезем, за да проверим дали ламперията от акажу е същата, дали лампата с шотландски абажур е на мястото си — от лявата страна на бара? Не са махнали снимките на Емил Але, направени в Енгелберг, когато той спечели световния шампионат. Нито фотографиите на Джеймз Кътит. Нито пък снимката на Даниел Хендрикс. Те са все така наредени над рафтовете с бутилки. Разбира се, пожълтели са. А в полумрака единственият клиент, червенолик мъж с карирано сако, разсеяно опипва барманката. В началото на шейсетте години красотата й имаше пикантен аромат, но вече е понатежала.
Чуваме собствените си стъпки в пустата улица Сомейе. Вляво кино „Регент“ си е все същото:
вечната оранжева мазилка и надписът „Регент“ с аленочервен английски курсив. Все пак сигурно са обновили залата, сменили са дървените столове и старите снимки на звездите, които украсяваха входа. Площадът пред гарата е единственото място в града, където още проблясват светлини и има известно оживление. Експресът за Париж минава шест минути след полунощ. Отпускарите от казармата Бертоле пристигат на малки шумни групи, носят метални или картонени куфари в ръка. Някои пеят „Елхови лес“: сигурно защото наближава Коледа. На втори перон те се скупчват, тупат се по гърбовете. Все едно, че заминават за фронта. Сред всички тези шинели има и един бежов цивилен костюм. Човекът, който го носи, сякаш не изпитва студ; той е увил около врата си зелен копринен шал и го пристяга нервно. Обикаля от група на група, оглежда се на всички страни с объркано изражение, като че ли търси някого сред блъсканицата. Дори запитва нещо един военен, но той и двамата му другари подигравателно го измерват от глава до пети, Други отпускари се обръщат и подсвиркват след него. Той се преструва, че не забелязва, дъвче цигарето си. Сега е малко встрани заедно с един русичък алпийски стрелец. Младежът явно се чувствува неудобно и от време на време хвърля притеснени погледи към другарите си. Мъжът се опира на рамото му, шепне му нещо на ухото. Алпийският стрелец се мъчи да се отскубне. Тогава човекът пъхва един плик в джоба му, поглежда го безмълвно и вдига яката на сакото си, защото е почнало да вали сняг.
Този човек се нарича Рьоне Мейнт. Внезапно той вдига лявата си ръка, заслонява челото си, също както преди дванадесет години, когато този жест беше характерен за него. Колко е остарял.
Влакът вече е пристигнал на гарата. Започва истински пристъп, те се блъскат в коридорите, свалят прозорците, подават си куфарите. Някои пеят: „Отново ще се срещнем с теб…“, но повечето реват: „Елхови лес…“ Снегът завалява по-силно. Мейнт стои неподвижно, заслонил с ръка челото си. Русолявият младеж го гледа през стъклото, а по устните му играе не много приятна усмивка. Той мачка кепето си на алпийски стрелец-Мейнт го поздравява. Вагоните се изнизват и отнасят увиснали по вратите гроздове военни, които пеят и махат за сбогом.
Пъхнал ръце в джобовете на сакото си, той се отправя към бюфета на гарата. Двамата келнери подреждат масите, метат лениво пода. Зад бара човек в мушама подрежда последните чаши. Мейнт си поръчва коняк. Мъжът сухо му отговаря, че вече не сервират. Мейнт отново иска коняк.
— Тука — казва мъжът, изговаряйки провлечено сричките, — тука не обслужваме пудри.
И другите двама зад него избухват в смях. Мейнт не се помръдва, той е уморен, гледа в една точка пред себе си. Единият келнер е угасил лампите на лявата стена. Само барът е облян в жълта светлина. Те чакат скръстили ръце. Дали няма да му хвърлят някой хубав бой? Кой знае? Може пък Мейнт да удари с длан по мръсния тезгях и заел старата си поза, да извика с някогашния си безочлив смях: „Аз съм кралица Астрид, БЕЛГИЙСКАТА КРАЛИЦА!“