Тя слезе с бялата си рокля. Кучето лениво я последва. Но не се разходи напред-назад пред журито като другите състезателки. Облегна се на колата и остана там, загледана с предизвикателна усмивка във Фукиер, Хендрикс и останалите-После с неочакван жест свали тюрбана и небрежно го хвърли зад себе си. Прекара ръка в косите си, за да ги разпръсне по раменете си. Кучето скочи на един от калниците на доджа и веднага зае своята стойка на сфинкс. Тя го галеше разсеяно. Отзад Мейнт чакаше на волана.
Днес, когато мисля за нея, най-често виждам тази картина. Нейната усмивка, златисточервеникавата й коса. Кучето на черни и бели петна до нея. Бежовият додж. И Мейнт, когото едва различавахме зад предното стъкло на колата. И запалените фарове. И слънчевите лъчи.
Тя бавно се плъзна към вратичката и я отвори, без да изпуска журито от очи. Зае мястото си. Кучето скочи на задната седалка така небрежно, че когато възстановявам с подробности тази сцена, сякаш го виждам как скача в забавен каданс. Доджът — впрочем може би не бива човек да се доверява на спомените си — излиза от кръглата площадка на заден ход. А Мейнт (този жест също може да се види във филм със забавен каданс) хвърля една роза. Тя пада върху сакото на Даниел Хендрикс, който я взема и се вторачва смаян в нея. Чуди се какво да я прави. Не се сеща дори да я остави на масата. Накрая избухва в глупав смях и я подава на своята съседка, чернооката жена, чието име не зная, но която сигурно е съпруга на председателя на управителния съвет или на председателя на клуба за голф в Шавоар. А кой знае, може да е госпожа Сандоз?
Преди колата да излезе на алеята, Ивон се обръща и махва с ръка към членовете на журито. Мисля дори, че им изпрати на всички една целувка.
Те се съвещаваха шепнешком. Трима плажни спасители от Спортинга учтиво ни помолиха да се отдалечим на няколко метра, за да не нарушаваме тайната на класирането. Съдиите държаха пред себе си листове с имената и номерата на отделните състезатели. Всеки трябваше да напише оценката си.
Те надраскват нещо върху листчетата и ги сгъват. После ги събират и Хендрикс ги разбърква няколко пъти с малките си, добре гледани ръце, които никак не подхождат на неговия ръст и тегло. Той се заема също така и с преброяването на гласовете. Съобщава имената и цифрите:
Атмер — 14, Тисо — 16, Ролан-Мишел — 17, Асуелос — 12, но колкото и да се вслушвам, повечето от имената не достигат до мен. Човекът с къдравата коса и сладострастните устни записва цифрите в бележника. Следват нови оживени преговори. Най-разпалени са Хендрикс, чернооката жена и човекът със сивосинкавата коса. Той се усмихва непрестанно, за да покаже — предполагам-ред великолепни зъби, и хвърля наоколо си погледи, явно се мисли за чаровен: клепките му трепкат бързо, с което се опитва да мине за простодушен и възхитен от всичко. Полуотваря нетърпеливо устни. Сигурно е гастроном. И освен това, както се казва, „женкар“. Не може да не съществува съперничество между него и Дуду Хендрикс. Сигурно се надпреварват кой по-големи успехи ще пожъне сред жените, готов съм да се закълна. Но в момента те разиграват сериозното и важно поведение на членове на жури.
Фукиер е напълно безразличен към всичко това. Той драска по своя лист, смръщил вежди с иронично високомерие. Къде ли се е унесъл? За кой ли миг от миналото бленува? Може би за последната си среща с Люси Дьоларю-Мардрюс? Хендрикс почтително се наклонява към него и му задава някакъв въпрос. Фукиер отговаря, без дори да го погледне. После Хендрикс отива да говори с Ганонж (или Гаманж), „кинематографиста“, който седи на последната маса вдясно. Връща се при човека със сивосинкавата коса. Между тях възниква краткотрайно пререкание, чувам ги да произнасят многократно името „Ролан-Мишел“. Накрая „сивосинкавите къдрици“ — ще го нарека така — се отправя към един микрофон и съобщава с леден глас:
— Госпожи и господа, след една минута ще обявим резултатите от състезанието за купата на елегантността „Улиган“.