Отново започва да ми прилошава. Всичко около мен се замъглява. Питам се къде ли са Ивон и Мейнт. Дали чакат там, където ги оставих, до тенис-корта? Ами ако са ме зарязали?
— С пет гласа срещу четири — гласът на „сивосинкавите къдрици“ се издига все по-високо, — повтарям, с пет гласа срещу четири за нашите приятели, семейство Ролан-Мишел (той произнася „нашите приятели“, разчленявайки сричките, и гласът му сега е станал писклив като на жена), които всички познаваме и уважаваме и които държа да поздравя за спортния им дух … и които заслужават — по мое лично мнение — да получат купата на елегантността… (той удря с юмрук по масата, но гласът му става все по-несигурен)… купата се присъжда (кратко мълчание) на госпожица Ивон Жаке, придружена от господин Рьоне Мейнт…
Признавам, че се просълзих.
Те трябваше да излязат още веднъж пред журито и да получат купата. Всички деца бяха дотичали от плажа и стояха във възбудено очакване заедно с другите зрители. Музикантите от оркестъра на Спортинга бяха заели обичайното си място под раирания бяло-зелен навес насред терасата. Те настройваха инструментите си.
Доджът се появи. Ивон се беше полуизлегнала върху капака. Мейнт караше бавно. Тя скочи на земята и много скромно се приближи до журито.
Бурни ръкопляскания.
Хендрикс тръгна към нея, като размахваше купата. Подаде й я и я целуна по двете бузи. После и други хора се спуснаха да я поздравяват. Дори Андре дьо Фукиер й стисна ръка, а тя не знаеше кой е този стар господин. Мейнт отиде при нея. Той шареше с поглед по терасата на Спортинга и веднага ме откри. Извика, „Виктор … Виктор“ и ми махна с ръка. Изтичах към него. Бях спасен. Искаше ми се да целуна Ивон, но около нея имаше вече твърде много хора! Няколко прислужници, всеки от които носеше по два подноса с шампанско, се мъчеха да си пробият път. Сборището вдигаше наздравици, пиеше и дърдореше под слънцето. Мейнт остана до мен, ням и непроницаем зад черните си очила. На няколко метра от мен Хендрикс оживено представяше на Ивон чернооката жена, Гамонж (или Ганонж) и още двама-трима души. Тя мислеше за нещо друго. Дали за мен? Не смеех да повярвам.
Всички все повече се развеселяваха. Смееха се. Подвикваха си, блъскаха се. Диригентът се обърна към Мейнт и към мен, за да попита кое „парче“ да изпълнят в чест на купата и на „очарователната победителка“. За миг се объркахме, но тъй като сега се наричах Хмара и бях обзет от цигански дух, помолих го да изсвири „Очи черные“.
Вечерта трябваше да има „прием“ в „Сент-Роз“ по случай петата купа „Улиган“ и в чест на Ивон, героинята на деня. Тя реши да си сложи рокля от тъмнозлатно ламе.
Беше поставила купата на нощното си шкафче до книгата на Мороа. Тази купа всъщност представляваше статуетка на танцьорка, застанала на пръсти върху малък пиедестал, на който беше написано с красиви букви: „Купа «Улиган» — I награда“. По-долу беше означена и годината.
Преди да излезе, Ивон я погали и се обеси на врата ми.
— Нали е чудесна? — попита ме тя.
Помоли ме да си сложа монокъла и аз се съгласих, защото тази вечер не беше като другите.
Мейнт носеше прелестен, много свеж светлозелен костюм. През целия път до Воарен той се подиграваше с членовете на журито. „Сивосинкавите къдрици“ се наричал Раул Фосорие и ръководел управителния съвет. Чернооката жена била съпруга на председателя на клуба за голф в Шавоар: да, когато й падне, флиртувала с оня „тлъст вол“ Дуду Хендрикс. Мейнт го ненавиждаше. Казваше, че от трийсет години се правел на голям кавалер по ски-пистите. (Сетих се за героя от „Liebesbriefe auf der Berg“, филма на Ивон.) През 1943 година Хендрикс давал тон на вечерите в „Екипа“ и в „Дивата коза“ в Мьожев, но вече бил пет десетгодишен и все повече и повече заприличвал на „сатир“. Мейнт изпъстряше своя разказ с иронични и изпълнени с подтекст въпроси: „Нали, Ивон?“, „Нали, Ивон?“ Защо? И откъде Ивон и той се бяха сближили толкова с всичките тези хора?
Когато се изкачихме на терасата на „Сент-Роз“ вяли аплодисменти посрещнаха Ивон. Те идваха от една маса за около десетина души, сред които се извисяваше Хендрикс. Той ни махна. Един фотограф стана и ни заслепи със светкавицата си. Управителят, тъй нареченият Пули, донесе три стола за нас, после се върна и като се суетеше, подаде на Ивон една орхидея. Тя му благодари.
— В този велик ден това е чест за мен, госпожице. Още веднъж браво!
Имаше италиански акцент. Поклони се на Мейнт.
— Господин? … — обърна се към мен той с крива усмивка, навярно смутен, че не може да ме нарече по име.
— Виктор Хмара.
— А… Хмара …
Доби учуден вид и смръщи вежди.