— Господин Хмара…
— Да.
Той ми хвърли особен поглед.
— За момент, господин Хмара…
И се отправи към стълбата, която водеше към бара на партера.
Ивон седеше до Хендрикс, а Мейнт и аз — срещу тях. Познах чернооката жена от журито, Тунет и Жаки Ролан-Мишел, един човек с къса сива коса и енергично лице на бивш летец или военен — сигурно председателят на клуба за голф. Раул Фосорие седеше в края на масата и гризеше кибритена клечка. Останалите трима-четирима, между които и две силно загорели блондинки, ги виждах за пръв път.
Тази вечер в „Сент-Роз“ нямаше много хора. Беше още рано. Оркестърът свиреше добре позната песен и един от музикантите нашепваше думите й: Любовта е кратка като ден, отминава, отминава любовта…
Хендрикс беше обхванал с дясната си ръка раменете на Ивон и аз се питах докъде ли ще стигне. Обърнах се към Мейнт. Той криеше очите си зад нови черни очила с тежки кокалени рамки и нервно потрепваше с пръсти по ръба на масата. Не посмях да му заговоря.
— Е, доволна ли си, че си получи купата? — попита ласкаво Хендрикс.
Ивон ме погледна притеснено.
— Заслугата е донякъде и моя… Какво пък, сигурно е свестен човек. Защо все се страхувам от всеки срещнат.
— Фосорие не искаше да ти я даде. Нали, Раул? Ти не искаше…
И Хендрикс избухна в смях. Фосорие смукна от цигарата си. Той разиграваше пълно спокойствие.
— Не е вярно, Даниел, не е вярно. Лъжеш се… Според мен произнасяше думите някак си неприлично.
— Ментарджия! — провикваше се Хендрикс незлобливо.
И тази реплика разсмиваше чернооката жена, двете загорели блондинки (внезапно си спомних името на едната: Мег Девилърс) и дори субекта с физиономия на бивш кавалерийски офицер. Двойката Ролан-Мишел се мъчеше да се присъедини към всеобщото веселие, но явно не им беше приятно. Ивон ми намигна. Мейнт продължаваше да потрепва с пръсти по масата.
— На теб любимци ти бяха — продължаваше Хендрикс — Жаки и Тунет… Нали, Раул? Той се обърна към Ивон:
— Трябва да стиснеш ръка на победените, нашите приятели Ролан-Мишел …
Ивон се подчини. Жаки се правеше на сърдечен и мил, но Тунет Ролан-Мишел погледна Ивон студено право в очите. Очевидно я беше яд на нея.
— Сигурно е някой от обожателите ти? — попита Хендрикс. Сочеше мен.
— Моят годеник — отвърна дръзко Ивон. Мейнт вдигна глава. Лявата му скула и ъгълчето на устата отново затрепкаха.
— Пропуснахме да ти представим нашия приятел — каза той превзето. — Граф Виктор Хмара…
Произнесе „граф“, като подчерта гласната и направи пауза след това. После се обърна към мен:
— Пред вас е един от асовете на френския ски-спорт! Даниел Хендрикс.
Хендрикс се усмихна, но чувствувах, че се страхува от неочакваните реакции на Мейнт. Навярно го познаваше отдавна.
— Разбира се, скъпи Виктор, вие сте твърде млад и това име едва ли означава нещо за вас — прибави Мейнт.
Другите чакаха. Хендрикс се приготвяше да отбие удара с престорено безразличие.
— Предполагам, че не сте били роден, когато Даниел Хендрикс се наложи в алпийските дисциплини …
— Защо говорите такива работи, Рьоне? — попита с кротък и мазен тон Фосорие, като заваляше толкова гласните, че човек почти очакваше от устата му да се проточи парче розов локум, като локума, дето го продават по панаирите.
— Аз присъствувах, когато той победи в слалома — заяви едната от загорелите блондинки, която се наричаше Мег Девилърс, — не беше толкова отдавна…
Хендрикс сви рамене и понеже оркестърът свиреше първите тактове на един слоуфокс, използува случая и покани Ивон на танц. Фосорие също стана да танцува с Мег Девилърс. Председателят на клуба за голф покани другата загоряла блондинка. На свой ред и съпрузите Ролан-Мишел тръгнаха към дансинга. Държаха се за ръце. Мейнт се поклони пред чернооката жена:
— Е, да потанцуваме и ние…
Останах сам на масата. Не изпусках от очи Ивон и Хендрикс. Отдалеч той изглеждаше доста внушителен: беше висок един и осемдесет и четири или един и осемдесет и пет и светлината, обливаща дансинга, синя, с лек розов оттенък, облагородяваше лицето му, тушираше тлъстините и простащината. Той притискаше плътно Ивон. Какво да направя? Да му разбия мутрата? Ръцете ми трепереха. Разбира се, можех да използувам ефекта от изненадата и да го ударя с юмрук право в лицето. Или да се приближа отзад и да счупя някоя бутилка в главата му. За какво? Преди всичко щях да се изложа пред Ивон. Освен това подобно поведение не отговаряше на тихия ми нрав, на моя вроден песимизъм и на донякъде присъщото ми малодушие.
Оркестърът продължи да свири една по-бавна мелодия и никоя от двойките не напускаше дансинга. Хендрикс притискаше Ивон все по-плътно. Защо тя му позволяваше? Дебнех някое нейно тайно смигване, ободрителна усмивка. Нищо. Дебелият почтителен управител Пули предпазливо се бе приближил до масата. Стоеше точно до мен, бе се опрял на облегалката на един от празните столове. Искаше да ми каже нещо. Всъщност той ми досаждаше.