Ивон дращеше дланта ми с нокътя на показалеца си. Мислеше за нещо друго? За какво? На масата се върнаха чернооката жена и мъжът й с енергичното лице, както и другата блондинка, но атмосферата не се разведри. Всички поглеждаха косо Мейнт. Какво ще направи? Дали ще наругае Хендрикс? Ще му хвърли в лицето някой пепелник? Или ще предизвика скандал? Най-сетне председателят на клуба за голф се намеси и запита светски вежливо:
— Все още в Женева ли работите, докторе? Мейнт му отговори прилежно, като добър ученик:
— Разбира се, господин Тесие.
— Страшно ми напомняте баща си… Мейнт се усмихна тъжно.
— О, не, не говорете такива неща… баща ми беше много по-добър от мен.
Ивон притискаше рамо до рамото ми и този допир ме вълнуваше. Кой ли беше нейният баща? Хендрикс се държеше любезно с нея (или по-скоро притискаше я прекалено плътно в танца), но Тесие, жена му и Фосорие не и обръщаха никакво внимание. Също и съпрузите Ролан-Мишел. Забелязах дори презрителната усмивка на Тунет Ролан-Мишел, когато Ивон й подаде ръка. Ивон не беше от техния свят. А на Мейнт сякаш гледаха като на равен и явно изпитваха снизхождение към него. Ами аз? Дали не бях в техните очи само луд по рокендрола „teenager“?1 Може би не. Сериозността ми, моят монокъл, благородническата ми титла малко ги смущаваха. Особено Хендрикс.
— Вие сте били шампион по ски? — попитах го аз.
— Да — обади се Мейнт, — само че някъде в далечното минало.
— Трябва да знаете — каза ми Хендрикс, като докосна ръката ми и посочи Мейнт, — че познавах този младок още когато беше на пет годинки. Играеше си с кукли.
За щастие в този миг засвириха ча-ча-ча. Минаваше полунощ и клиентите пристигаха на тумби. На дансинга се блъскаха. Хендрикс повика Пули:
— Донеси ни шампанско и предупреди оркестъра.
Той му смигна, а Пули прие поръчката с козируване.
— Докторе, как мислите, аспиринът препоръчителен ли е за смущенията в кръвообращението? — попита председателят на клуба за голф. — Прочетох нещо такова в „Наука и живот“.
Мейнт не чу. Ивон бе опряла глава на рамото ми. Оркестърът спря да свири. Пули донесе чаши и две бутилки шампанско. Хендрикс се изправи и размаха ръце. Танцуващите двойки и останалите посетители се обърнаха към нашата маса.
— Госпожи и господа — гръмогласно изрече Хендрикс, — да пием за здравето на щастливата победителка на купата „Улиган“ госпожица Ивон Жаке.
Той покани Ивон да стане. Всички се изправихме. Чукнахме се. Чувствувах вперените в нас погледи и се закашлях престорено.
— А сега, госпожи и господа — поде отново Хендрикс надуто, — моля да поздравите младата и прелестна Ивон Жаке.
Отвред се чуха викове „браво“. Тя се притискаше смутено до мен. Монокълът ми беше паднал. Нестихващи аплодисменти, не смеех да мръдна нито сантиметър. Гледах право пред себе си буйната коса на Фосорие, умело засуканите многобройни къдрици на тази странна сивосинкава прическа, която приличаше на изкусно изработена каска.
Оркестърът отново поде прекъснатата музика. Бавно ча-ча-ча, в което се промъкваше темата от „Април в Португалия“.
Мейнт стана:
— Ако не виждате нищо неудобно в това, Хендрикс (за пръв път му говореше на „вие“), ще напусна вас и тази изискана компания.
После се обърна към Ивон и към мен:
— Ще ви откарам ли?
Послушно отговорих „да“. Ивон също стана.
Тя подаде ръка на Фосорие и на председателя на клуба за голф, но не посмя да се сбогува с Ролан-Мишел, нито с двете загорели блондинки.
— И кога ще бъде сватбата? — попита Хендрикс, като ни посочи с пръст.
— Веднага щом напуснем това долнопробно френско селце — отвърнах аз много бързо.
Всички ме загледаха удивено.
Защо бях изрекъл такива глупави и груби думи за едно френско селище? И до днес се питам и се извинявам за това. Дори Мейнт изглеждаше огорчен от тази моя проява.
— Ела — каза ми Ивон, като ме улови под ръка.
Хендрикс стоеше онемял и ме гледаше с широко отворени очи.
Без да искам, бутнах Пули.
— Тръгвате ли си, господин Хмара?
Беше хванал ръката ми, опитваше се да ме задържи.
— Ще се върна, ще се върна — казах му аз.
— О, да, ако обичате. Ще поговорим пак за всички тия неща…
Той махна с ръка неопределено. Прекосихме дансинга. Мейнт вървеше след нас. Светлините на прожекторите се кръстосваха и върху двойките сякаш падаше Сняг на парцали. Ивон ме водеше, но ни беше трудно да си пробиваме път.
Преди да сляза по стълбите, се спрях, за да хвърля последен поглед към масата, която бяхме напуснали. Целият ми гняв се беше разпръснал и съжалявах, че не се бях овладял.