— Идваш ли? — подкани ме Ивон. — Идваш ли?
— За какво мислите, Виктор? — попита Мейнт и ме тупна по рамото. Стоях така на първото стъпало и прическата на Фосорие отново ме хипнотизираше. Тя блестеше. Сигурно я мажеше с някаква фосфорна смес. Колко ли усилия и търпение са нужни, за да сглобяваш всеки ден такава сивосинкава кошница.
В колата Мейнт каза, че сме пропилели глупаво вечерта си. За това бил виновен Даниел Хендрикс, който поканил Ивон, защото уж щели да присъствуват всички членове на журито, както и разни журналисти. Никога не бивало да се вярва на този „мръсник“.
— Точно така, скъпа, много добре знаеш това — прибави Мейнт раздразнено. — Поне даде ли ти чека?
— Разбира се.
И те ми разясниха какво се криеше зад тази триумфална вечер. Преди пет години Хендрикс измислил състезанието за купата „Улиган“. През година я давали зиме в Алп д’Юез или в Мьожев. Заел се с това от снобизъм (канел някои светски знаменитости в състава на журито), за да вдигне шум около себе си (споменавайки купата, вестниците пишеха и за него, Хендрикс, припомняха спортните му подвизи), както и от любов към хубавите момичета. Всяка глупачка била готова на всичко, стига да й обещаят, че ще спечели купата. Получавала чек за осемстотин хиляди франка. Журито било изцяло под влияние на Хендрикс. Фосорие се опитвал „Купата на елегантността“, която всяка година имала голям успех, да зависи малко повече от управителния съвет. Ето защо съществувало безмълвно съперничество между двамата мъже.
— Това е то, драги Виктор — завърши Мейнт, — виждате какви дребни души има в провинцията.
Той се обърна към мен и ми отправи тъжна усмивка. Пристигнахме пред казиното. Ивон помоли Мейнт да ни остави тук. Щяхме да се върнем пеш в хотела.
— Обадете ми се двамата по телефона утре.
Изглеждаше огорчен, че го оставяме сам. Подаде се от колата.
— И забравете тази недостойна вечер.
После потегли внезапно, сякаш искаше да се откъсне от нас. Пое по улица Роаял — запитах се къде ли ще прекара ношта.
Полюбувахме се няколко мига на фонтана с променливите цветове. Приближавахме се колкото може по-близо и усещахме водните пръски по лицата си. Бутах Ивон към него. Тя се съпротивляваше и викаше. И също се мъчеше да ме изненада и да ме бутне. Смеховете ни кънтяха над пустата площадка. Келнерите от „Механата“ привършваха подреждането на масите. Беше около един часът след полунощ. Нощта беше топла, опияняваше ме мисълта, че лятото едва започва и пред нас има още много дни, в които ще бъдем заедно, а привечер ще се разхождаме или ще оставаме в стаята, заслушани в приглушеното и глупаво тупкане на топките за тенис.
На първия етаж на казиното светеше: игралната зала. Виждаха се силуети. Заобиколихме постройката, на чиято фасада със закръглени букви беше написано „КАЗИНО“ и подминахме входа на „БРЮМЕЛ“, откъдето долиташе музика. Да, през това лято във въздуха се носеха музика и песни — все едни и същи.
Вървяхме по левия тротоар на Авеню д’Албини, край градините на префектурата. От време на време в двете посоки преминаваха коли. Попитах Ивон защо оставя Хендрикс да я опипва. Тя ми отвърна, че това нямало никакво значение. Нали все пак трябвало да бъде мила с него, след като й помогнал да спечели купата и й дал чек за осемстотин хиляди франка. Казах й, че, според мен, човек трябва да иска много повече от осемстотин хиляди франка, като се оставя да го „опипват“, и че купата на елегантността „Улиган“, така или иначе, не представлява нищо особено. Направо нищо. Никой освен няколко сбутани провинциалисти край брега на едно загубено езеро не знае за съществуването на тази купа. Тя е смехотворна. И нищожна. Тъй ли е? И изобщо какво разбират от елегантност в тази „савойска дупка“? Тъй ли е? Тя ми отвърна малко надуто, че намирала Хендрикс „много прелъстителен“ и че била очарована от танца с него. Казах й — като се стараех да произнасям ясно всички срички, безсмислена работа, защото ги гълтах половината, — че Хендрикс има тъпашка мутра и е късокрак като всички французи.
— Ами нали и ти си французин — възрази ми тя.
— Не. Не. Нямам нищо общо с французите.
Вие французите сте неспособни да оцените истинското благородство, истинската…
Тя избухна в смях. Не можех да я стресна. Тогава й заявих — като разигравах пълна студенина, — че в бъдеще за нея ще бъде по-добре да не се хвали много-много с купата на елегантността „Улиган“, ако не иска да й се подиграват. Сума ти момичета са спечелили разни такива смешни купички, преди да потънат в пълно забвение. И колко други случайно са играли в незначителни филми от типа на „Liebesbriefe auf der Berg“… Кинематографичната им кариера свършва с това. Много са призовани, малко са призвани.