— Значи, смяташ, че този филм е напълно незначителен?
— Напълно.
Този път мисля, че й стана мъчно. Вървеше мълчаливо. Седнахме на пейката в хижата да чакаме въздушната железница. Тя старателно късаше една стара кутия от цигари. И подреждаше внимателно парченцата на земята, те бяха големи колкото конфети. Разнежи ме нейната прилежност, целунах ръцете й.
Въздушната железница спря преди Сен-Шарл Карабасел. Някаква повреда, изглежда, в този час нямаше кой да я поправи.
Тя ме прегръщаше по-пламенно от обикновено. Мислех, че все пак малко ме обича. От време на време поглеждахме през стъклото и виждахме, че сме между небето и земята, а долу са езерото и покривите. Настъпваше ден.
На другия ден на трета страница в „Еко-Либерте“ се появи голяма статия със заглавие:
Вчера към обед в Спортинга многобройна публика проследи с интерес състезанието за петата купа на елегантността „Улиган“. След като миналата година купата беше дадена в Мьожев през зимния сезон, тази година организаторите предпочетоха тя да се превърне в събитие на курортния сезон. Слънцето също взе своето участие.
Никога то не е сияло така. Повечето от зрителите бяха в плажни облекла. Сред тях се забелязваше господин Жан Марша от Комеди-Франсез, пристигнал, за да даде в театъра на казиното няколко представления на „Слушайте внимателно, господа“.
Както обикновено журито обединяваше най-различни знаменитости. То се ръководеше от господин Андре дьо Фукиер, който прие да сподели дългогодишния си опит в състезанието: наистина може да се каже, че господин дьо Фукиер е вземал участие и е оценявал елегантния свят през последните петдесет години както в Париж, така и в Довил, в Кан и в Токе.
Другите членове на журито бяха: Даниел Хендрикс, известният шампион и създател на тази купа; Фосорие от управителния съвет; Гаманж, кинематографист, господин и госпожа Тесие от клуба за голф; господин и госпожа Сандоз от „Уиндзор“; господин помощник-префектът П. А. Роквилар. Със съжаление бе отбелязано отсъствието на танцьора Хосе Торес, възпрепятствуван в последния момент.
По-голямата част от състезателите направиха чест на купата: господин и госпожа Жак Ролан-Мишел от Лион, както всяка година на почивка в тяхната вила в Шавоар, бяха особено забележителни и аплодирани.
Но след неколкократни преброявания на гласовете наградата се падна на госпожица Ивон Жаке, двадесет и две годишна прелестна млада жена с червеникава коса, облечена в бяло и следвана от внушителен дог. Със своята грация и неподчинение на условностите госпожица Жаке направи силно впечатление на журито.
Госпожица Ивон Жаке е родена и възпитана в нашия град. Семейството й е от този край. Тя наскоро дебютира в киното в един филм, заснет на няколко километра оттук от германски режисьор. Пожелаваме на нашата съгражданка госпожица Жаке щастие и успехи.
Придружаваше я господин Рьоне Мейнт, син на доктор Анри Мейнт. Това име ще събуди у някои хора много спомени. Потомъкът на стар савойски род доктор Анри Мейнт бе един от героите-мъченици на Съпротивата. Една от улиците в нашия град носи неговото име.
Голяма снимка допълваше статията. Беше направена в „Сент-Роз“ в момента, когато влизахме. Бяхме излезли и тримата, Ивон и аз един до друг, Мейнт малко по-назад. Надписът отдолу гласеше: „Госпожица Ивон Жаке, господин Рьоне Мейнт и един от техните приятели граф Виктор Хмара“. Снимката беше съвсем ясна въпреки вестникарската хартия. Ивон и аз имахме сериозен вид. Мейнт се усмихваше. Всички гледахме някаква точка в далечината. Запазих тази снимка много години, преди да я прибера при другите си спомени, и една вечер, както я гледах с тъга, не можах да се въздържа и написах отгоре с червен молив: „Крале за един ден“.
VIII
— Едно съвсем светло порто, малката таря Мейнт, Барманката не разбира.
— Светло ли?
— Съвсем, съвсем светло.
Но го казва неубедително.
Прекарва ръка по небръснатите си бузи. Преди дванадесет години се бръснеше по два-три пъти на ден. На дъното на кутията в доджа се търкаляше електрическа самобръсначка, но той твърдеше, че не му служела за нищо, защото брадата му била много твърда. Понякога нащърбвала дори стоманените ножчета.
Барманката се връща с бутилка „Сандерман“ и му налива една чаша:
— Нямам … светло порто. Прошепва „светло“, сякаш е неприлична дума.
— Все едно, моето момиче — отвръща Мейнт. И се усмихва. Изведнъж се подмладява. Духва в чашата си и наблюдава гънките по повърхността на питието.