— А може ли да ми дадете сламка, моето момиче?
Тя му донася неохотно, гледа недружелюбно. Най-много да е двадесетгодишна. Сигурно си казва: „Докога ли ще кисне тук този заплес? Ами оня с карираното сако в дъното?“ Както всяка нощ към единадесет часа тя току-що е сменила Жьонвиев, онази Жьонвиев, която работеше тук още в началото на шейсетте и през деня обслужваше бюфета на Спортинга до кабините. Прелестна блондинка. Май че имаше шум в сърцето.
Мейнт се е обърнал към мъжа с карираното сако. Единствено това сако може да привлече вниманието към него. Защото лицето му е напълно безцветно: черни мустачки, доста едър нос, сресани назад тъмни коси. До преди миг се беше правил на пияница, сега седи изпъчен, със самодоволно присвити устни:
— Бихте ли ме свързали… (гласът му е завален и несигурен) с номер 233 в Шамбери…
Барманката набира номера. Оттатък някой се обажда. Но човекът с карираното сако седи до масата като вцепенен.
— Господине, обадиха се. — обезпокоено го подканва барманката.
Той дори не помръдва. Очите му са широко отворени, брадичката леко издадена напред.
— Господине…
Той е непоклатим. Тя затваря. Сигурно е започнала да се тревожи. Що за странни клиенти… Мейнт е проследил сцената със смръщени вежди. След няколко минути мъжът повтаря с още по-глух глас:
— Бихте ли ме свързали… с номер 233 в Шамбери…
Барманката не помръдва. Той продължава невъзмутимо:
— Бихте ли ме свързали…
Тя свива рамене. Тогава Мейнт се навежда към телефона и сам набира номера. Когато чува гласа, подава слушалката на човека с карираното сако, но онзи продължава да седи неподвижен. Той гледа втренчено Мейнт с широко отворените си очи.
— Хайде, господине… — подканя го тихо Мейнт. — Хайде…
Накрая оставя слушалката върху тезгяха и свива рамене.
— Може би искате да си легнете, моето момиче? — пита той барманката. — Не ми се ще да ви задържам.
— Няма значение. И без друго затваряме чак в два часа… освен това ще дойдат хора.
— Хора ли?
— Има някакъв конгрес. Всички ще се изсипят тук. Тя си налива чаша кока-кола.
— Тук не е много весело през зимата, а? — забелязва Мейнт.
— Аз заминавам за Париж — казва тя нападателно.
— Права сте. Мъжът в дъното е щракнал с пръсти.
— Може ли да ми дадете още едно сухо, ако обичате? — После прибавя: — И да ме свържете с номер 233 в Шамбери…
Мейнт отново набира номера и без да се обръща, оставя телефонната слушалка на табуретката до себе си. Момичето прихва да се смее. Той вдига глава и погледът му се спира върху старите снимки на Емил Але и Джеймз Кътит, които са наредени над рафтовете с бутилки. Към тях е прибавена снимка на Даниел Хендрикс, преди няколко години той загина при автомобилна катастрофа. Вероятно я беше сложила другата барманка, Жьонвиев. На времето тя беше влюбена в Хендрикс. По времето на купата „Улиган“.
IX
Къде ли е сега тази купа? Сбутана в някой шкаф? В някой килер? Накрая бяхме започнали да я използуваме като пепелник. Поставката на танцьорката имаше изпъкнал ръб. Смачквахме цигарите си във вдлъбнатината. Сигурно сме я забравили в хотелската стая, чудя се как не съм я взел със себе си, след като толкова се привързвам към предметите.
А в началото Ивон сякаш държеше на нея. Беше я сложила на видно място върху писалището в хола. Това беше началото на една кариера. После щяха да дойдат „Победите“ и „Оскарите“. По-късно тя щеше да говори разнежено за това пред журналистите, защото за мен нямаше никакво съмнение, че Ивон ще стане кинозвезда. Засега бяхме закачили в банята голямата статия от „Еко-Либерте“.
Прекарвахме дните си в леност. Ставахме рано-рано. Сутрин често имаше лека мъгла — по-скоро синкава пара, която сякаш ни освобождаваше от законите за притеглянето. Чувствувахме се леки, толкова леки… Когато слизахме по булевард Карабасел, едва докосвахме тротоара. Девет часът. Скоро слънцето ще разпръсне тази прозирна мъгла. Още няма хора на плажа на Спортинга. Единствените живи същества сме ние и един плажен работник, облечен в бяло, който подрежда лежащите столове и чадърите. Ивон е със светли бикини, аз съм с нейната хавлия. Тя се къпе. Аз я гледам как плува. Кучето също я следи с очи. Тя ми маха с ръка и със смях ме вика да отида при нея. Казвах си, че всичко е прекалено хубаво и скоро ще настъпи катастрофа. Мислех си как на дванадесети юли 1939 някой като мен, облечен в хавлия на червени и зелени райета, е гледал годеницата си да плува в басейна на Еден-Рок. И като мен се е страхувал да слуша радио. Но дори тук, в Антиб, той не е успял да избяга от войната… В главата му са се блъскали имена на скривалища, но напусто, не е успял да дезертира. За миг ме завладяваше необясним ужас, после тя излизаше от водата и лягаше до мен да прави слънчеви бани.