Към единадесет часа, когато хората прииждаха в Спортинга, ние се скривахме в едно заливче. До него се стигаше през терасата на ресторанта по изтъркана стълба, останала навярно от времето на господин Гордон-Грам. Долу имаше каменист плаж; едностайно бунгало с прозорци, с капаци на прозорците. На разнебитената дървена врата бяха издълбани красиви букви Г. Г. — Гордон-Грам и датата 1903 г. Сигурно сам е построил тази кукленска къщичка и е идвал тук да се усамотява. Чувствителният и предвидлив Гордон-Грам. Когато слънцето започнеше да прежуря, ние се приютявахме за малко вътре. Здрач. Слънчево петно на прага. Носеше се лек застоял дъх, с който бяхме свикнали. Шумът на прибоя, напевен и успокояващ като топките за тенис. Затваряхме вратата.
Тя се къпеше и се изтягаше под слънчевите лъчи. Аз предпочитах да седя на сянка като моите деди от Изтока. Рано следобед се връщахме в „Ермитажа“ и оставахме в стаята до седем-осем часа вечерта. Имахме широк балкон, посред който се излягаше Ивон. Настанявах се до нея с бяла „колониална“ шапка на главата — тази шапка е един от малкото спомени от баща ми и аз държа особено на нея, защото бяхме заедно, когато той я купи. От магазина „Спорт и климат“ — ъгъла на булевард Сен-Жермен и улица Сен-Доминик. Бях осемгодишен и баща ми се готвеше да заминава за Бразавил. Какво щеше да прави там? Така и не ми каза.
Слизах във фоайето да взема списания. Там можеха да се намерят повечето европейски издания, защото имаше много чужденци. Купувах всичките: „Оджи“, „Лайф“, „Синемонд“, „Щерн“, „Конфиденшъл“. Хвърлях бегъл поглед на тлъстите заглавия на ежедневниците. В Алжир, в самата страна, в цял свят ставаха важни неща. Предпочитах да не зная. В гърлото ми засядаше буца. Искаше ми се в илюстрования печат да не говорят много за тези неща. Не. Не. Нека да отбягваме значителните теми. Отново ме обземаше паника. За да се успокоя, изпивах чаша алкохол на бара и се връщах при Ивон с купчината списания. Четяхме ги изтегнати в леглото или на земята, до отворения френски прозорец, сред златистите петна, разпръснати от последните слънчеви лъчи. Дъщерята на Лана Търнър бе убила с нож любовника на майка си. Преди да умре от сърдечна криза, в отговор на въпроса къде да изхвърли пепелта от цигарата му, Ерол Флин посочил на своята млада приятелка зиналата паст на един препариран леопард. Анри Гара починал като скитник. А принц Али Хан загинал при автомобилна катастрофа някъде в Сюрен. Вече не си спомням щастливите събития. Изрязвахме някои снимки. Закачвахме ги по стените на стаята и дирекцията на хотела не ни търсеше сметка за това.
Безцелни следобеди. Бавно отлитащи часове.
Най-често Ивон носеше черен копринен пеньоар на червени точки. Аз дори не се сещах да сваля старата „колониална“ шапка.
Полуразкъсаните списания осейваха пода. Навсякъде се търкаляха шишенца с плажно масло. Кучето лежеше напреко на някое кресло. И пускахме плочи на стария грамофон. Забравяхме да запалим лампите.
Долу оркестърът започваше да свири и хората идваха да вечерят. Между две парчета чувахме шума от разговорите. Понякога от глъчката се отделяше някой глас — женски глас — или нечий смях. И оркестърът започваше отново да свири. Оставях френския прозорец отворен, така че врявата и музиката да стигат до нас. Те ни закриляха. Освен това започваха да звучат всеки ден в един и същи час, а това означаваше, че земята продължава да се върти. Докога ли?
Очертаваше се светлият правоъгълник на вратата към банята. Ивон се гримираше. Облакътен на балкона, аз наблюдавах всички тези хора (повечето във вечерно облекло), сноването на келнерите, музикантите, чиито изражения бях научил наизуст. Например диригентът стоеше приведен, почти долепил брада до гърдите си. Когато мелодията свършваше, той внезапно вдигаше глава, раззинал уста, сякаш се задушаваше. Цигуларят имаше добродушно, малко свинско лице; той притваряше очи и поклащаше глава, вдишвайки въздух.
Ивон беше готова. Запалвах една от лампите. Тя ми се усмихваше и погледът й ставаше загадъчен. Беше сложила на смях дълги черни ръкавици, които стигаха до лактите й. Стоеше права сред безпорядъка в стаята — неоправеното легло, разпръснатите пеньоари и рокли. Излизахме на пръсти, като заобикаляхме кучето, пепелниците, грамофона и празните чаши.
Късно през нощта, след като Мейнт ни бе върнал в хотела, слушахме музика. Съседът ни неведнъж се бе оплаквал, че вдигаме „шумотевица“. Някакъв лионски индустриалец — научих го от администратора — с жена си, бях ги видял как поздравяват Фосорие след връчването на купата „Улиган“. Изпратих им букет божури и бележка „Опечаленият граф Хмара ви изпраща тези цветя“