Когато се връщахме, кучето лаеше жалостиво и равномерно, кажи-речи, цял час. Невъзможно беше да го успокоим. За да заглушим гласа му, пускахме музика. Ивон се събличаше и се къпеше, а аз й прочитах няколко страници от книгата на Мороа. Не спирахме грамофона, гърмеше буйна песен. Смътно дочувах как лионският индустриалец блъска с юмрук по междинната врата, а телефонът звъни. Сигурно беше предупредил нощния портиер. Може би накрая щяха да ни изхвърлят от хотела. Толкова по-добре. Ивон слагаше хавлията си и приготвяхме храна за кучето (за тази цел разполагахме с куп консерви и дори с примус). Надявахме се, че като се наяде, ще млъкне. Надвиквайки гърмящия глас на певеца, съпругата на лионския индустриалец крещеше:
— Направи нещо де, Анри, направи нещо.
ОБАДИ СЕ В ПОЛИЦИЯТА …
Балконът им опираше до нашия. Оставяхме френския прозорец отворен и след като се умореше да чука по стената, индустриалецът започваше да ни ругае отвън. Тогава Ивон отмяташе хавлията, слагаше си дългите черни ръкавици и излизаше съвършено гола на балкона. Онзи се блещеше червен като мак. Жена му го дърпаше за ръката. Тя ревеше:
— Мръсници такива… Курва…
Бяхме млади.
И богати. Чекмеджето на нощното й шкафче беше претъпкано с банкноти. Откъде бяха тези пари? Не смеех да я попитам. Един ден, както подреждаше пачките една до друга, за да затвори чекмеджето, тя ми обясни, че това бил хонорарът й за филма. Пожелала да й го изплатят в брой, и то в банкноти от по пет хиляди франка. Добави, че е осребрила чека от купата „Улиган“. Показа ми пакет, увит във вестник: осемстотин банкноти от по хиляда франка. Предпочитала ги по на дребно.
Тя мило ме помоли да ми заеме пари, но аз отклоних предложението й. Из куфарите ми все още се подмятаха осем-девет хиляди франка. Бях спечелил тази сума, като продадох на един женевски книжар две „редки“ издания, купени на безценица от някакъв вехтошар в Париж. Когато получих парите, замених банкнотите по петстотин хиляди франка срещу по-дребни — по петстотин, и ги пренесох в плажна чанта. Изсипах целия си капитал на леглото. Тя събра и своите пачки, получи се внушителна купчина. Бяхме запленени от тази грамада банкноти, които незабавно щяхме да похарчим. Откривах у нея собствения си вкус към парите в брой, искам да кажа лесно спечелените пари, които човек тъпче с шепи по джобовете си, лудите пари, изтичащи между пръстите.
След като статията се появи, зададох й въпроси за детството й в това градче. Тя избягваше да ми отговаря, сигурно защото предпочиташе да се прави загадъчна и защото малко се срамуваше от „скромното“ си потекло, сгушена в обятията на „граф Хмара“. И понеже моята история би я разочаровала, разказвах й премеждията на близките си. Как баща ми напуснал Русия заедно с майка си и със сестрите си много млад поради революцията. Как прекарали известно време в Константинопол, Берлин и Брюксел, след което се настанили в Париж. А лелите ми станали манекенки при Шапарели, за да си изкарват хляба подобно на много други хубави белогвардейки с благороден произход. На двадесет и пет години баща ми заминал с платноход за Америка, където се оженил за наследницата на магазините „Улуърт“. После се развел и успял да получи страхотна издръжка от жена си. А като се върнал във Франция, срещнал мама, ирландска кабаретна актриса. И съм се родил аз. Те изчезнали двамата безследно с един туристически самолет някъде към нос Фера през юли 1949 година. Отгледала ме баба ми в Париж в един апартамент на първия етаж на улица Лорд Байрон. Това е.
Дали ми вярваше? Отчасти. Преди да заспи, имаше нужда да й разказвам „вълшебни“ приказки, пълни с благородници с титли и с киноартисти. Колко ли пъти съм й описвал любовта на баща ми и актрисата Лупе Велес във вилата с испанска архитектура в Бевърли Хилс? Но когато на свой ред я помолвах да ми поговори и тя за семейството си, Ивон казваше: „О… никак не е интересно…“ А всъщност единствено това липсваше на моето щастие: разказът за детството и юношеството, прекарани в провинциално градче. Как можех да й обясня, че за един безотечественик като мен Холивуд, руските князе и Египет на крал Фарук изглеждаха бледи и безцветни пред онова екзотично, почти недостъпно създание — малката французойка.
X
И ето че една вечер се случи, и то съвсем простичко. Тя ми каза:
— Ще вечеряме при чичо.
Четяхме списания на балкона и на едната от кориците — спомням си — имаше портрет на английската актриса Белинда Ли, която беше загинала при автомобилна катастрофа.