II
Какво правех на осемнадесет години край това езеро, в тези известни минерални бани? Нищо. Живеех в един семеен пансион, „Липите“, на булевард Карабасел. Можех да си намеря стая в града, но предпочитах да съм на високото, на две крачки от „Уиндзор“, „Ермитажа“ и „Алхамбра“, чиито лукс и пищни градини ме успокояваха.
Защото аз си умирах от страх, чувство, което и после никога не преодолях: по онова време то беше много по-натрапчиво и безразсъдно. Бях избягал от Париж с мисълта, че този град става опасен за хора като мен. В него цареше неприятна полицейска атмосфера. Имаше прекалено много хайки, а аз не мога да ги търпя. Избухваха бомби. Иска ми се да уточня хронологически нещата и понеже в такива случаи обикновено споменаваме войни — коя ли война беше тогава? Струва ми се, тъй наречената алжирска, в началото на шейсетте години, когато се возехме в открити „Флориди“ и жените се обличаха зле. Мъжете също. Аз се страхувах. Много повече, отколкото днес, и бях си избрал това убежище, защото се намираше на пет километра от Швейцария. При най-малка тревога можеше да се премине езерото. Бях наивен, въобразявах си, че колкото по-близо е човек до Швейцария, толкова по-голяма вероятност има да се измъкне. Още не знаех, че Швейцария не съществува.
„Сезонът“ беше започнал от 15 юни. Предстоеше низ от празници и увеселения. Обед на „Посланиците“ в казиното. Турне на Жорж Юлмер. Три представления на „Слушайте внимателно, господа“. Фойерверки за 14 юли на игрището за голф в Шавоар, балети на маркиз дьо Кюева и още много други забавления, които бих могъл да си спомня веднага, ако имах под ръка програмата, издадена от управителния съвет. Запазил съм я и съм сигурен, че ще я намеря между листовете на някоя книга, която съм чел онази година. Кой знае коя? Времето беше „великолепно“ и редовните посетители предвиждаха слънце чак до октомври.
Много рядко отивах да се къпя. Обикновено прекарвах дните си в хола или в градините на „Уиндзор“ и накрая почти започнах да вярвам, че там поне няма опасност за мен. Когато ме завладяваше страхът — цвете, чиито листенца се разтваряха бавно в корема ми, — гледах право пред себе си към другия бряг на езерото. От градините на „Уиндзор“ се виждаше едно селце. По права линия на не повече от пет километра. Можеше да се преплува дотам. С моторница през нощта бяха необходими най-много двайсетина минути. Ами да. Мъчех се да се успокоя. Шепнех, като разчленявах ясно сричките: „С моторница през нощта…“ Ставаше ми по-добре, продължавах да чета романа или някое безобидно списание (бях решил да не чета вестници и да не слушам новините по радиото. Всеки път, когато ходех на кино, се стараех да влизам след прегледа). Не, по-добре да не зная нищо за съдбата на света. Да не усилвам страха си, усещането за неизбежна катастрофа. Да се занимавам само с невинни неща: мода, литература, кино, мюзикъли. Да се изтегна на някой лежащ стол, да затворя очи, да се отпусна, най-вече да се отпусна. Да забравя. Моля?
Привечер слизах в града. Сядах на една пейка на Авеню д’Албини и гледах движението край брега на езерото, плъзгането на малките платноходки, на водните колела. Това ободряваше. Листата на яворите ме закриляха отгоре. Продължавах пътя си, крачех бавно и предпазливо. На Плас дю Пакие избирах винаги отдалечена маса на терасата в „Механата“ и редовно си поръчвах кампари със сода. Гледах младежта наоколо си, всъщност и аз бях част от нея. Смрачаваше се и те прииждаха все повече. Чувам още смеховете им, виждам спуснатите над очите кичури коса. Момичетата носеха тесни панталони и памучни шорти. Момчетата — блейзери с емблема и шалчета под яката на ризата. Всичките бяха с къси коси, модна прическа. Те подготвяха увеселенията си. Момичетата идваха на тях с бухнали рокли, пристегнати в талията, с обувки без токове. Разумна и романтична младеж, която щяха да изпратят в Алжир. Не и мен.
В осем часа се връщах да вечерям в „Липите“. В този семеен пансион, чиято фасада ми напомняше ловна хижа, всяко лято отсядаха десетина редовни клиенти. Всички те бяха над шестдесетте и отначало присъствието ми ги дразнеше. Но аз сдържах дори дишането си. Никакво ръкомахане, сведен поглед, неподвижно лице — само да не мигам често, — така се мъчех да не усложнявам и без това несигурното си положение. Те оцениха добрите ми намерения и мисля, че в крайна сметка спечелих донякъде благоразположението им.