Облякох фланеления си костюм и понеже яката на единствената ми бяла риза беше напълно захабена, сложих си спортна риза с цвят на слонова кост, която добре подхождаше на синьо-червената ми връзка от „Интернашънъл Бар Флай“ Беше ми много трудно да я вържа, защото яката на спортната риза беше прекалено мека, но държах да изглеждам добре. Освежих фланеленото си сако с морскосиня кърпичка, която бях купил заради наситения й цвят. За обувките се колебаех между едни парцаливи мокасини, платнени сандали и почти нови обувки с дебели каучукови подметки. Избрах последните, счетох ги за по-достойни. Ивон ме помоли да си сложа монокъла: това щяло да заинтригува чичо й, щял да сметне, че съм „капия“. Но аз ни най-малко не държах на това и исках този човек да ме види такъв, какъвто съм — скромен и порядъчен младеж.
Тя избра бяла копринена рокля и моравочервеникавия тюрбан, който носеше в деня на купата „Улиган“. Гримира се по-дълго от обикновено. Червилото й беше със същия цвят като тюрбана. Сложи си и дългите до лактите ръкавици и това ми се стори странно, след като отивахме на вечеря у чичо й. Излязохме с кучето.
Когато прекосявахме фоайето на хотела, няколко души просто занемяха. Кучето вървеше пред нас с игрива стъпка. Случваше му се, когато излизахме в необичайни за него часове.
Качихме се на въздушната железница.
Вървяхме по улица Пармьолан, продължение на улица Роаял. С всяка стъпка пред мен се откриваше съвсем нов град. Оставяхме след себе си всичко, което създава изкуствения чар на балнеолечебния курорт, целия този жалък оперетен декор, където заспа завинаги в своята тъга един престарял египетски паша в изгнание. Магазините за хранителни продукти и за мотоциклети изместваха луксозните витрини. Да, броят на магазините за мотоциклети беше просто невероятен. Имаше дори по два един до друг, а пред тях на тротоара излагаха преоценена стока. Бяхме подминали автогарата. Един автобус чакаше със запален мотор. Отстрани бяха изписани името на фирмата и местата, където спираше: Севрие, Пренжи-Албервил. Стигнахме до ъгъла на улица Пармьолан и авеню Маршал Льоклер. Само един малък отрязък от това авеню се наричаше Маршал Льоклер, защото всъщност си беше Магистрала 201, която водеше към Шамбери. От двете й страни имаше явори.
Кучето се клатеше и вървеше колкото може по-далеч от пътя. Декорът на „Ермитажа“ много повече подхождаше на неговата леност, присъствието му в предградията будеше любопитство. Ивон не казваше нищо, но кварталът явно й беше познат. Години наред сигурно беше изминавала същия този път на връщане от училище или от някоя забава (думата „забава“ не е уместна. Тя е ходела на „бал“ или на „дансинг“). А аз вече бях забравил фоайето в „Ермитажа“, нямах представа къде отиваме, но приемах предварително да живея с нея, ако ще и на Магистрала 201. Стъклата на стаята ни щяха да дрънчат при преминаването на тежкотонажните камиони, както в малкия апартамент на булевард Сул, където бях живял няколко месеца с баща си. Беше ми леко. Само новите обувки малко ми убиваха на петите.
Нощта се беше спуснала и от двете страни стояха сякаш на пост двуетажни или триетажни жилища, малки бели сгради с колониален чар. Има такива постройки в европейската част на Тунис или дори в Сайгон. Тук-таме къщи, подобни на хижи посред миниатюрни градинки, ми напомняха, че се намираме в Горна Савоя.
Минахме край тухлена черква и аз запитах Ивон как се казва — „Сен-Кристоф“. Прииска ми се да е приела там първото си причастие, но не й зададох въпрос така ли е, страх ме беше да не се разочаровам. Малко по-надолу беше кино „Сплендид“. С мръснобежов фронтон и с червени врати с кръгли прозорчета, кино като всички кина, които можем да видим по авеню Маршал-дьо-Латр-дьо Та сини, Жан Жорес или по Маршал Льоклер, точно преди да се влезе в Париж. Сигурно е ходила и там като шестнадесетгодишно момиченце. В „Сплендид“ тази вечер даваха един филм от нашето детство — „Пленникът от Зенда“, представих си как си купуваме два билета за партера. Залата беше пред очите ми, сякаш я познавах открай време, виждах столовете с дървени облегалки и обявите от двете страни на екрана: „Жан Шермоз, цветар, улица Сомейе №22“; „Пералня“, улица Президент Фавр №17; Дьокуз, „Радиоапарати, Телевизори, Уредби“, авеню Анри №23… Редуваха се кафенета. През стъклата на последното се виждаха четирима младежи с модни прически, които играеха на ръчен футбол. Навън бяха поставени зелени маси. Насядалите около тях хора разглеждаха любопитно кучето. Ивон беше свалила дългите си ръкавици. Изобщо тя навлизаше в естествената си среда, също като че ли беше облякла бялата си копринена рокля, за да отиде на увеселение в околностите или на вечеринка по случай 14 юли.