Близо сто метра вървяхме покрай тъмна ограда. По нея бяха налепени афиши. Афиши на кино „Сплендид“. Афиши, съобщаващи за енорийския празник и за пристигането на цирка „Пиндер“. Разкъсан портрет на Луис Мариано. Стари, полузаличени надписи: „Свобода за Анри Мартен… Ridgway go home… Алжир на французите …“Пронизани със стрела сърца с инициали. На това място бяха поставили модерни бетонни електрически стълбове, те бяха леко извити. Хвърляха върху оградата сянката на яворите и на листата, които шумоляха. Много топла нощ. Свалих сакото си. Бяхме стигнали пред входа на внушителен гараж. Вдясно на малка странична врата имаше плочка, а на нея написано с красиви букви: „Жаке“. И една табела, на която прочетох:
„Запасни части за американски автомобили“.
Той ни чакаше в една стая на партера, служеща вероятно за гостна и за трапезария. През двата прозореца и остъклената врата се откриваше изглед към гаража — необятен хангар.
Ивон ме представи с благородническата ми титла. Стана ми неудобно, но той като че ли намери това за напълно естествено. Обърна се към нея и я запита с грубоват глас:
— Обича ли графът панирани шницели? Говореше като чист парижанин.
— Приготвил съм ви шницели.
Приказваше с цигара в ъгъла на устата, поточно не цигара, а фас, и присвиваше очи. Гласът му беше плътен, пресипнал, глас на алкохолик или на върл пушач.
— Седнете…
Посочи ни едно синкаво канапе до стената, после тръгна с олюляваща се ситна крачка към съседната стая — кухнята. Чу се шум от пращене на масло в тиган.
Върна се с поднос, който постави на страничната облегалка на канапето. Три чаши и чиния, пълна с бишкоти. Подаде ни чаши, на Ивон и на мен. С бледорозово питие. Усмихна ми се:
— Опитайте. Страхотен коктейл. Направо огън. Казва се … „Розовата дама“ … Опитайте…
Натопих устни в чашата. Отпих една глътка. Веднага се закашлях. Ивон се разсмя.
— Не биваше да му даваш това, чичо Ролан … Бях очарован и изненадан, като я чух да казва чичо Ролан.
— Огън, а? — подхвърли ми той с блеснали очи. — Въпрос на навик.
Седна на креслото, покрито със същата синкава излиняла тъкан като канапето. Галеше задрямалото пред него куче и си пийваше от коктейла.
— Как си? — попита той Ивон.
— Добре.
Кимна. Не знаеше за какво да приказва. Може би не можеше да се отпусне пред човек, когото виждаше за пръв път. Чакаше ме да завържа разговор, но аз бях по-притеснен и от него, а Ивон дори не се опитваше да разсее неудобството.
Напротив, беше извадила ръкавиците от чантата си и бавно ги надяваше. Той следеше изпод око това странно и безкрайно занимание леко присвил устни. Мълчание, което трая няколко безкрайни мига.
Наблюдавах го крадешком. Имаше тъмна и гъста коса, беше червендалест, но големите черни очи и дългите мигли придаваха на пълното му лице нещо привлекателно и морно. Сигурно е бил хубав на младини, малко як, но хубав. Устните му обаче бяха тънки и изразителни, устни на французин.
Личеше, че се е облякъл специално за нас. Сако от сив туид с прекалено широки рамене; тъмна риза без вратовръзка. Лавандулов одеколон. Мъчех се да открия в него някаква прилика с Ивон. Напразно. Все пак надявах се, че ще успея да доловя нещичко до края на вечерта. Щях да седна срещу тях, за да ги наблюдавам едновременно и двамата. Не можеше да не забележа някой сходен жест или изражение.
— Значи, в момента имаш много работа, чичо Ролан?
Тя му зададе този въпрос с тон, който ме изненада. Смесица от детинска наивност и онази безцеремонност, която една жена проявява спрямо мъжа, с когото живее.
— А, да… тези проклети „американски“ коли, разните му кирливи стюдебейкъри…
— Не е много весело, а, чичо Ролан? Каза го, сякаш говореше на дете.
— Хич не е. Пък и в моторите на тези проклети стюдебейкъри…
Фразата му увисна недовършена, сякаш внезапно си беше дал сметка, че тези технически подробности са далеч от нас.
— Тъй де… Ами ти как си? — запита той Ивон. — Всичко наред ли е?
— Да, чичо.
Тя мислеше за нещо друго. За какво?
— Чудесно. Щом е наред, наред ще е… Да сядаме ли вече на масата?
Той беше станал, докосна с ръка рамото ми.
— Хей, Ивон, чуваш ли ме?
Масата беше подредена срещу остъклената врата и прозорците към гаража. Покривка на морскосини и бели квадратчета. Груби чаши. Той ми посочи къде да седна — точно където си представях. Бях насреща им. В чинията на Ивон, както и в неговата, имаше дървени халки за кърпите, а на тях гравирани със закръглени букви имената им: „Ролан“, „Ивон“.