— Що за име е това — Хмара? Португалско?
— Руско — заекнах аз.
Той пожела да узнае подробности.
— Значи, вие сте русин?
Обзе ме безкрайно униние. Трябваше отново да разказвам за революцията, Берлин, Париж, Шапарели, Америка, наследницата на магазините „Улуърт“, бабата и улица Лорд Байрон … А, не. Започваше да ми се повдига.
— Лошо ли ви е?
Докосна ръката ми; държането му беше бащинско.
— О, не… Отдавна не съм се чувствувал така добре…
Изглежда, се учуди от това изявление, още повече, че за пръв път през цялата вечер бях проговорил като хората.
— Хайде де, пийнете малко…
— Знаеш ли, чичо, знаеш ли … (тя направи пауза и аз се свих, предчувствувайки, че ще бъда поразен от гръм) знаеш ли, че той носи монокъл?
— Ами … така ли?
— Покажи му, сложи си монокъла… Гласът й беше закачлив. Тя повтаряше като дете: „Сложи си монокъла… сложи си монокъла …“
С трепереща ръка бръкнах в джоба на сакото си и бавно като сомнамбул поднесох монокъла към лявото си око. Опитах се да го сложа, но мускулите не се подчиняваха. На три пъти монокълът падна. Чувствувах, че скулата ми се е схванала. Последния път падна в граха.
— Е, майната му! — изръмжах аз. Започвах да губя хладнокръвие и се страхувах да не изтърся нещо, което обикновено не очакват да чуят от мен. Случва ми се понякога, но какво да правя, това са пристъпи.
— Искате ли да опитате? — попитах аз чичото и му подадох монокъла.
Успя още от първия път и аз топло го поздравих. Отиваше му. Приличаше на Конрад Вайд в „Nocturno der Liebe“. Ивон се разсмя. Аз също. Разсмя се и чичото. Не можехме да се спрем.
— Трябва да дойдете пак — заяви той. — Чудесно се забавляваме тримата. Вие сте голям смешкар.
— Така си е — потвърди Ивон.
— И вие сте „смешкар“ — казах аз. Искаше ми се да прибавя, че ме успокоява, защото присъствието му, говорът му, поведението му ме закрилят. В тази трапезария, между Ивон и него, нищо не ме плашеше. Нищо. Бях недосегаем.
— Много ли работите? — окопитих се аз. Той запали цигара.
— А, да. Трябва сам да се разправям с това…
Махна с ръка по посока на хангара, който се виждаше през прозорците.
— Отдавна ли?
Предложи ми от своите цигари.
— Започнахме с бащата на Ивон… Стори ми се, че е изненадан от моето внимание, от моето любопитство. Сигурно не му задаваха често въпроси за него и за работата му. Ивон се беше обърнала и подаваше на кучето парче месо.
— Купихме това от самолетната компания „Фарман“ … Бяхме получили концесия от Хочкис за целия департамент… Работехме с Швейцария за луксозните коли…
Произнасяше фразите припряно, почти полугласно, сякаш се страхуваше, че ще го прекъснат, но Ивон не му обръщаше никакво внимание. Говореше на кучето и го галеше.
— Изобщо с баща й вървяха работите… Държеше цигарата между палеца и показалеца и смукваше от време на време.
— Интересно ли ви е? Това са минали работи …
— Какво му разправяш, чичо?
— Как взехме гаража с баща ти …
— Ами ти му досаждаш…
В гласа й се прокрадваше нещо зло.
— Напротив — казах аз. — Напротив. Какво стана с баща ти?
Бях се изпуснал. Не можех да дам заден ход. Неудобен момент. Забелязах, че Ивон смръщи вежди.
— Албер ли …
Погледът на чичото беше занесен, когато произнесе това име. После той се отърси.
— На Албер му се случиха неприятни работи…
Разбрал, че няма да узная нищо повече от него и дори се изненадах, че ми каза толкова неща.
— А ти?
Той сложи ръка на рамото на Ивон.
— Добре ли вървят нещата?
Разговорът навлизаше в задънена улица. Тогава аз реших да поема щафетата.
— Знаете ли, че тя ще стане киноактриса?
— Така ли мислите?
— Дори съм сигурен.
Тя лекичко духаше дима от цигарата си в лицето ми.
— Аз не й повярвах, като ми каза, че щяла да се снима във филм. А то било истина… Свърши ли го тоя филм?
— Да, чичо.
— И кога ще го видим?
— Ще го пуснат след три-четири месеца — обясних аз.
— Дали ще дойде тук? Не му се вярваше.
— Разбира се. В киносалона на казиното (говорех все по-убедено). Ще видите.
— Е, тогава ще трябва да го отпразнуваме… Кажете ми… Мислите ли, че това може да бъде занаят?
— Ама разбира се. Пък и тя ще продължи. Ще се снима в друг филм.
Сам се изненадвах от разпалените си твърдения.
— И тя ще стане кинозвезда, господине.
— Сериозно?
— Разбира се, господине. Попитайте я.
— Ивон, вярно ли е?
В гласа му прозираше лека насмешка.
— Да, да, чичо. Всичко, което казва Виктор, е вярно.
— Виждате ли, господине, аз съм прав. Този път гласът ми беше мек, уговарящ и аз се срамувах от това, но темата ми беше прекалено близо до сърцето и всячески се стараех да преодолея неумението си да разговарям.