— Повярвайте, Ивон има огромен талант. Тя галеше кучето. Той ме наблюдаваше, захапал фаса. Отново се прокрадна някакво безпокойство, погледът му се зарея.
— Значи, вие наистина мислите, че това е занаят?
— Най-хубавият занаят на света, господине.
— Ами надявам се да се справиш — каза той сериозно на Ивон. — В края на краищата не си по-глупава от другите.
— Виктор ще ми дава добри съвети, нали, Виктор?
Тя ме погледна нежно и иронично.
— Видяхте ли, че тя спечели купата „Улиган“? — попитах аз чичото. — А?
— Здравата се шашнах, като прочетох вестника.
Той се поколеба за миг:
— Кажете ми, тази купа „Улиган“ представлява ли нещо? Ивон прихна.
— Може да свърши работа като трамплин — заявих, бършейки монокъла си.
Предложи ни да пийнем кафе. Настаних се на старото синкаво канапе, а Ивон и той започнаха да разтребват масата. Ивон тананикаше и пренасяше чиниите и приборите в кухнята. Той беше пуснал чешмата. Кучето спеше в краката ми. И до днес трапезарията се откроява ясно пред очите ми. Стените бяха облепени с тапети, по които имаше три вида фигури: червени рози, бръшлян и птици (не мога да кажа косове ли бяха, врабчета ли). Излинели тапети с бежов или бял фон. Кръгъл дървен полилей с десетина крушки с картонени абажури. Топла, кехлибарена светлина. На стената имаше малка картина без рамка с нарисуван горски храсталак, възхищавах се от художника, който беше очертал дърветата върху светлото привечерно небе и закъснялото слънчево петно в подножието на едно дърво. Благодарение на тази картина в стаята беше още по-спокойно и приятно. Подчинявайки се на несъзнателния навик, който ни кара да подемаме някоя известна песен, щом я чуем, чичото тананикаше заедно с Ивон. Беше ми хубаво. Искаше ми се вечерта да не свършва никога, за да мога с часове да наблюдавам как се суетят двамата, прелестните жестове на Ивон, небрежната й походка, олюляващата се крачка на чичото. Да ги слушам как тананикат припева на песента, който сега вече не смея да подема, защото би ми напомнил онова изживяно безценно мигновение.
Той дойде и седна до мен на канапето. Опитах се да подновя разговора и му посочих картината.
— Хубава е…
— Бащата на Ивон я нарисува… да … Картината сигурно висеше на това място от дълги години, но той още се прехласваше при мисълта, че неин създател е брат му.
— Албер добре боравеше с четката … Долу вдясно се вижда подписът му: Албер Жаке. Особен човек беше брат ми …
Щях да задам един неуместен въпрос, но Ивон излезе от кухнята с подноса за кафе. Усмихваше се. Кучето се протягаше. Чичото, с вечния фас в ъгъла на устата, кашляше. Ивон се мушна между мен и страничната облегалка на канапето и отпусна глава на рамото ми. Чичото наливаше кафе и продължаваше да кашля, сякаш ръмжеше. Подаде бучка захар на кучето, което внимателно я хвана със зъби, сигурен бях, че няма да я схруска, а ще я смуче с блуждаещи очи. То никога не дъвчеше храната си.
Не бях забелязал зад канапето една маса, на която имаше не особено голям радиоапарат с бяла кутия, нещо средно между обикновено радио и транзистор. Чичото завъртя копчето, понесе се приглушена музика. Пиехме на глътки кафето си. От време на време чичото опираше глава на облегалката на канапето и правеше кръгчета от тютюневия дим. Хубави кръгчета. Ивон слушаше музиката и лениво отбелязваше такта с показалец.
Седяхме така, без да промълвяме дума, като хора, които се познават от незапомнени времена, като трима души от едно семейство.
— Трябва да му покажеш къщата — каза чичото.
Беше затворил очи. Ивон и аз станахме. Кучето ни хвърли лукав поглед, надигна се на свой ред и ни последва. Намирахме се в антрето, в подножието на стълбата, когато часовникът отново зазвъня, но много по-безразборно и по-рязко от първия път, изведнъж си представих някакъв безумен пианист, който блъска с юмруци и чело клавишите. Стреснатото куче се изкачи по стълбата и ни изчака горе. От тавана висеше електрическа крушка и разпръскваше студена жълта светлина. Лицето на Ивон изглеждаше още по-бледо от розовия тюрбан и от червилото. Чувствувах се под тази светлина като затрупан от оловен прах. Вдясно имаше гардероб с огледало. Ивон отвори вратата право пред нас. Стая, чийто прозорец гледаше към Магистралата. Чух приглушения шум на минаващите камиони.
Тя запали нощната лампа. Леглото беше съвсем тясно. Всъщност беше останала само пружината. Касата беше с етажерка — наистина уютно кътче. В левия ъгъл имаше мъничък умивалник с огледало над него. До стената — бял дървен шкаф. Тя седна на пружината и ми каза:.