— Това беше моята стая.
Кучето се бе настанило посред килима, толкова протрит килим, че шарките му не се различаваха. След малко стана и излезе от стаята. Огледах стените, взирах се в полиците — търсех някаква диря от детството на Ивон. Тук беше по-горещо, отколкото в другите стаи, и тя свали роклята си. Излегна се напреко на пружината … Носеше чорапи, сутиен, всичките тези неща, с които жените все още се обременяват. Отворих белия дървен шкаф. Може би щеше да се намери нещо вътре…
— Какво търсиш? — попита тя, като се облегна на лакти.
Беше присвила очи. Открих в дъното на шкафа малка чанта. Взех я и седнах на земята, опрял гръб на пружината. Ивон притисна брадичка на рамото ми и ми духна във врата. Отворих чантата, пъхнах ръка вътре и извадих стар изхабен молив със сивкава гума в горния край. От вътрешността на чантата се разнасяше неприятна миризма на кожа и — както ми се стори — на вакса. В първата вечер на една лятна ваканция Ивон я беше затворила завинаги.
Тя угаси лампата. По какво стечение на обстоятелствата, вследствие на какви превратности бях до нея на тази пружина, в тази изоставена стая?
Колко дълго останахме там? Невъзможно бе да се доверим на все по-налудничавия звън на часовника, който за няколко минути удари три пъти полунощ. Станах и в полумрака видях как Ивон се обърна с лице към стената. Може би искаше да спи. Кучето бе застанало на площадката като сфинкс, точно срещу огледалото на гардероба. Съзерцаваше отражението си с достолепна досада. Когато минах край него, то дори не трепна. Беше изпънало врат, с леко вдигната глава, с наострени уши. Стигнах до средата на стълбището, чух, че се прозява. А от крушката все така струеше студена жълта светлина и ме замайваше. От полуотворената врата на трапезарията се процеждаше отчетлива и смразяваща музика, каквато често звучи по радиото през нощта и извиква представа за пусто летище. Чичото слушаше, седнал в креслото. Когато влязох, той се обърна към мен.
— Как сте?
— Добре, а вие?
— Аз съм добре — отвърна той. — Вие как сте?
— Добре съм.
— Може да продължим, ако искате… Добре ли сте?
Гледаше ме със застинала усмивка, с натежал поглед, сякаш беше пред фотограф, който ще го снима.
Предложи ми цигара. Изхабих безуспешно четири кибритени клечки. Накрая лумна пламъче и аз внимателно го доближих до крайчеца на цигарата. Вдъхнах. Все едно, че пушех за пръв път. Той ме дебнеше, смръщил вежди. Накрая заяви сериозно:
— Вие не сте се занимавали с физически труд.
— Съжалявам.
— Че защо? Да не мислите, че е много приятно да се бърникат мотори? Той гледаше ръцете си.
— Сигурно понякога това удовлетворява — казах аз.
— Така ли? Мислите ли?
— Наистина автомобилът е хубаво изобретение…
Но той вече не ме слушаше. Музиката беше спряла и говорителят — в изговора му се долавяха и английски, и швейцарски нотки и аз се питах какъв ли ще е по народност — произнесе фразата, която и днес след толкова години ми се случва да повтарям на глас, когато се разхождам сам: „Госпожи и господа, предаването «Музикална Женева» завърши. До утре. Пожелаваме ви лека нощ.“ Чичото не посегна да завърти копчето на апарата, аз също не смеех да го сторя и чувах неспирно пращене, паразити, шум, който далечно напомняше шума на вятъра в листата. И в трапезарията нахлу нещо свежо и зелено.
— Ивон е мило момиче… Той направи доста сполучливо кръгче с цигарения дим.
— Тя е много повече от мило момиче — отвърнах аз.
Той се взря с интерес в мен, погледна ме право в очите, сякаш внезапно бях казал нещо крайно съществено.
— Защо да не се поразтъпчем? — предложи ми той. — Краката ми изтръпнаха.
После стана и отвори френския прозорец.
— Нали не се страхувате?
Сочеше ми с ръка хангара, чиито очертания тънеха в мрак. Само една крушка едва-едва мъждукаше.
— Така ще разгледате гаража …
Щом направих първата крачка в това безгранично тъмно пространство, усетих мирис на бензин, мирис, който винаги ме е вълнувал — без да мога да разбера причините за това, — мирис, също тъй приятен за вдъхване, както уханието на етера и на станиола от обвивките на бонбони. Той беше ме хванал за ръка и крачехме към все по-сумрачни кътчета.
— Да … Ивон е особено момиче… Искаше да завърже разговор. Мъчеше се да подхване някаква тема, която му беше близо до сърцето и която едва ли бе разисквал с много хора. Може би дори щеше да я разисква за пръв път.
— Особена е, но е много привлекателна — заявих аз.
И в желанието си да кажа нещо свързано, говорех с тънък глас, пискливо и невероятно превзето.
— Да ви кажа ли …
За последен път той се поколеба, преди да се открие, беше стиснал ръката ми.