— Тя много прилича на баща си … Брат ми беше луда глава…
Вървяхме право напред. Все повече привиквах към тъмнината, разсечена на всеки двадесет метра от електрически крушки.
— Ивон ми създаде много грижи… Запали цигара. Внезапно престанах да го виждам, той беше пуснал ръката, ориентирах се по червената светлинка на цигарата му. Ускори крачка, уплаших се, че ще изчезне в мрака.
— Казвам ви всичко това, защото ми изглеждате добре възпитан…
Изкашлях се. Не знаех какво да му отговоря.
— Вие сте си от добро семейство…
— О, не … — казах аз.
Вървеше пред мен и аз следях с поглед горящата цигара. Наоколо нямате електрически крушки. Протегнах ръце напред, за да не се блъсна в някоя стена.
— На Ивон за пръв път й се случва да срещне млад човек от добро семейство…
Кратък смях. И той добави малко по-глухо:
— Тъй е, нали, братче?
Стисна силно ръката ми над лакътя. Беше застанал срещу мен. Пред очите ми отново заигра искрящата точка на цигарата му. Не помръдвах.
— Тя вече направи толкова глупости… — Той въздъхна. — А сега и тази кинаджийска история …
Не го виждах, но никога не съм чувствувал у друг човек такава умора и такова примирение.
— Никой не може да я вразуми… Също като баща си е … Като Албер…
Дръпна ме за ръката и отново продължихме пътя си. Стискаше лакътя ми все по-силно.
— Разправям ви тези неща, защото ми се виждате симпатичен … и добре възпитан…
Шумът от стъпките ни-отекваше в пустошта. Не разбирах как съумява да се движи в тъмнината. Ако ми избягаше, нямаше да мога да намеря обратния път.
— Дали да не се връщаме вече? — подхвърлих аз.
— Да ви кажа ли, Ивон винаги иска да живее над възможностите си … А това е опасно… много опасно…
Беше пуснал лакътя ми и аз стисках пеша на сакото му, за да не се разгубим. Той не ми обръщаше внимание.
— На шестнайсет години купуваше разни козметики с килограми …
Той ускоряваше ход, продължавах да го държа за сакото.
— Не искаше да има нищо общо с хората от квартала… Предпочиташе курортистите от Спортинга… Също като баща си …
Три крушки една до друга ме заслепиха. Той се отклони вляво и плъзна пръсти по стената. Щракна електрически ключ. Около нас грейна светлина: хангарът се осветяваше изцяло от закачените на тавана прожектори. Видя ми се още по-голям.
— Извинявайте, мойто момче, прожекторчетата се палят само оттук…
Бяхме в дъното на хангара. Няколко американски коли, една до друга, стар автобус със спукани гуми. Вляво забелязах остъклено ателие, което приличаше на цветарник, а край него бяха подредени във форма на квадрат сандъчета с растения. В това пространство бяха насипани камъчета, а по стената се виеше бръшлян. Имаше дори малка беседка, маса и градински столове.
— Какво ще кажете за заведенийцето ми, мойто момче?
Приближихме столовете до градинската маса и седнахме един срещу друг. Той се облакъти на масата, склони глава. Изглеждаше изтощен.
— Тука си отдъхвам, като ми писне да бърникам из моторите. Това ми е убежището…
Посочи ми американските коли и стария автобус отзад.
— Какво ще кажете за тая подвижна железария?
Махна с досада, сякаш пропъждаше муха.
— Много е гадно да престанеш да си обичаш работата…
Изкривих уста в недоверчива усмивка…
— Ами…
— А вие все още ли си обичате работата?
— Да — казах аз, въпреки че се питах за каква ли работа става дума.
— На вашите години човек лесно се пали… В погледа му имаше нежност и това ме вълнуваше.
— Лесно се пали … — повтаряше той полугласно.
Ние седяхме там край градинската маса, съвсем мънички сред огромния хангар. Сандъчетата със зелени растения, бръшлянът, камъчетата бяха като неочакван оазис. Те ни закриляха от заобикалящата ни пустош: скупчените в очакване автомобили (на един от тях му липсваше калник) и автобуса, който гниеше в дъното. Прожекторите разпръскваха студена светлина, но тя не беше жълта като светлината на стълбището или в коридора, откъдето бяхме минали с Ивон. Не. Беше някак си сивосинкава. Сивосинкава и ледена.
— Искате ли ментовка? Тук нямам нищо друго…
Той отиде в остъкленото ателие и донесе две чаши, бутилка с ментовка и гарафа с вода. Чукнахме се.
— По някой път, синко, питам се за какво съм се забил в тоя гараж …
Тази вечер решително имаше нужда да си излее душата.
— Много ми е широко.
Той посочи с ръка просторния хангар.
— Първо ни остави Албер … После жена ми … А сега пък Ивон …
— Нали идва да ви вижда често — обадих се аз.
— Не. Госпожицата иска да се снима във филми… Мисли се за Мартин Карол .