— Тя ще стане нова Мартин Карол — казах аз твърдо.
— Ами… Глупости са това… Толкова е мързелива …
Беше глътнал ментовката на криво и се задави. Закашля се. Не можеше да се спре, беше станал аленочервен. Още малко и щеше да се задуши. Тупнах го силно няколко пъти по гърба, докато кашлицата му се успокои. Той вдигна към мен добродушните си очи.
— Само че на нас не ни пука … а, мойто момче?
Гласът му беше по-глух от всякога. Просто се губеше. Разбирах само половината от казаното, но отгатвах останалото.
— Вие, мойто момче, сте мил младеж… Учтив…
Отекна шум на рязко затворена врата, далечен шум, повторен от ехото. Идваше от дъното на хангара. Вратата на трапезарията, на стотина метра от нас. Различих фигурката на Ивон, червеникавите коси, които се спускаха до кръста й, когато не ги прибираше. От нашето място тя изглеждаше мъничка, като джудженце. Кучето й стигаше до гърдите. Никога няма да забравя това видение — малкото момиче и грамадния пес, които идваха към нас и полека-лека възвръщаха естествената си големина.
— Ето я и нея — заяви чичото. — Да не вземете да й повторите това, дето ви го казах, а? То си остава между нас.
— Ама, разбира се…
Докато прекосяваше хангара, не я изпускахме от очи. Кучето вървеше отпред като разузнавач.
— Изглежда съвсем мъничка — забелязах аз.
— Да, съвсем мъничка — каза чичото. — Трудно… много трудно дете…
Тя ни забеляза и махна с ръка. Викаше: „Виктор. –. Виктор…“ и ехото на това име, което не беше мое, подскачаше от стена на стена в хангара. Дойде при нас и седна край масата между чичо си и мен. Беше леко задъхана.
— Много мило, че идваш да ни правиш компания — каза чичото. — Искаш ли ментовка? Студена. С лед.
И напълни всички чаши отново. Ивон ми се усмихваше, както обикновено в такива случаи леко ми се виеше свят.
— За какво си говорехте двамата?
— За живота — каза чичото.
Запали цигара и знаех, че ще я пуши, докато му припари на устните.
— Графът е мил … И много добре възпитан.
— А, да — каза Ивон. — Виктор е изтънчено същество.
— Я повтори — каза чичото.
— Виктор е изтънчено същество.
— Наистина ли мислите така? — попитах, като се обърнах едно след друго към двамата.
Сигурно съм имал странно изражение, защото Ивон ме щипна по бузата и ми каза, сякаш за да ме умиротвори:
— Да, да, ти си изтънчен.
От своя страна и чичото пригласяше:
— Изтънчен, синко, изтънчен… Вие сте изтънчен …
— Тогава…
Спрях се, но още си спомням какво възнамерявах да кажа: „Тогава бихте ли ми дали ръката на вашата племенница?“ И до днес съзнавам, това беше идеалният момент да я поискам за жена. Да. Но не завърших фразата. А той продължаваше с все по-неравен глас:
— Изтънчен, синко, изтънчен… изтънчен…
изтънчен…
Кучето беше промушило глава между растенията и ни наблюдаваше. Тази нощ можеше да бъде началото на нов живот. Изобщо не биваше да се разделяме. Чувствувах се толкова добре с тях двамата, край градинската маса, в онзи голям хангар, който сигурно вече е разрушен.
XI
Времето обгърна всички тези неща с разнообагрена мъгла; ту бледозелена, ту синя с розов оттенък. Мъгла ли? Не, воал, който е невъзможно да се разкъса и който приглушава звуците — през него виждам Ивон и Мейнт, но вече не ги чувам. Боя се да не би фигурите им да се заличат напълно, как ли да запазя поне нещичко от тях в съзнанието си…
Макар Мейнт да беше с няколко години по-възрастен от Ивон, те се познаваха отдавна. Бяха ги сближили общата им досада от живота в това градче и плановете им за бъдещето. Надявали се, щом им се удаде случай, да избягат от тази „дупка“ (както казваше Мейнт), в която се живеело като хората само в летните месеци, през „сезона“. Мейнт тъкмо се бил запознал с един белгийски милиардер-барон, отседнал в гран хотела в Мантон. Баронът веднага се влюбил в него и това не ме учудва, защото на двадесет години Мейнт бил много привлекателен физически и имал дарбата да забавлява хората. Белгиецът просто не можел да живее вече без него. Мейнт му представил Ивон като своя „сестричка“.
Този барон ги измъкнал от „дупката“ и те винаги ми говореха за него с почти синовна привързаност. Притежавал голяма вила на нос Фера и непрекъснато държал под наем по един апартамент в хотел „Пале дю Биариц“ и в „Бо-Риваж“ в Женева. Около него постоянно се навъртала цяла свита паразити от двата пола, която го следвала във всичките му пътувания.
Мейнт често ми имитираше походката му. Баронът бил висок някъде към два метра и вървял с бързи крачки, силно приведен. Имал странни навици: през лятото не искал да се излага на слънце, затова по цял ден стоял в апартамента си в хотел „Пале“ или в хола на вилата на нос Фера. Затваряли капаците, спускали завесите, палели лампите и той карал няколко юноши да му правят компания. Тези младежи накрая съвсем губели загара си.