Изпадал в пристъпи на силно раздразнение и не понасял да му се противоречи. Ставал рязък. Миг по-късно нежен. Казвал На Мейнт с въздишка: „Всъщност аз съм белгийската кралица Елизабет … бедната, БЕДНАТА кралица Елизабет, да… Мисля, че ти поне разбираш тази трагедия …“ От него Мейнт беше научил имената на всички членове на белгийското кралско семейство и можеше за няколко секунди да надраска родословното им дърво на някоя салфетка. Многократно го е правил пред мен, защото знаеше, че това ме забавлява.
Оттогава именно започнал да се прекланя пред кралица Астрид.
По онова време баронът бил около петдесет-годишен. Бил пътувал много, познавал сума интересни и изискани хора. Често посещавал на нос Фера своя съсед Съмърсет Моъм, с когото го свързвало близко приятелство. Мейнт си спомняше една вечеря с Моъм. Но не го познавал лично.
Други по-слабо известни, но „забавни“ личности ревностно посещавали барона, привлечени от разкоша и прищевките му. Образувала се била „тайфа“, чиито членове живеели, сякаш са във вечна ваканция. По онова време излизали от вилата на нос Фера с пет-шест открити коли. Отивали да танцуват в Жюан-ле-Пен или да участвуват в „Toros de Fuego“ в Сен-Жан-дьо-Люз. Само „тайфите“ на Жак Фат и на Владимир Рашевски можели да се сравняват със свитата на барона.
Ивон и Мейнт били най-младите. Тя — само на шестнадесет години, той — на двадесет. Обичали ги много. Помолих ги да ми покажат снимки, но за съжаление — така поне твърдяха и двамата — не били запазили нито една. Всъщност те не говореха много за този период.
Баронът загинал при странни обстоятелства. Самоубийство? Или автомобилна катастрофа? Мейнт наел апартамент в Женева. Ивон живеела в него. По-късно започнала да работи като манекен за някаква модна къща в Милано, но не ми беше разказала нищо по-точно. Дали Мейнт е посещавал по това време медицинския факултет? Често твърдеше пред мен, че „практикувал медицина в Женева“. И всеки път ми се искаше да го попитам — каква медицина? Ивон пътувала между Рим, Милано и Швейцария. Била, както се казва, летящ манекен. Така поне ме увери. Къде ли беше срещнала Мадежа — в Рим, в Милано или още сред „тайфата“ на барона? Когато я питах как са се запознали и откъде-накъде я е взел да играе в „Liebesbriefe auf der Berg“, тя отминаваше въпроса ми.
Нито тя, нито Мейнт някога ми разказаха подробно живота си, подхвърляха само неясни и противоречиви приказки.
Накрая установих самоличността на белгийския барон, който ги бе извадил от тяхната провинция и ги бе завел на Лазурния бряг и в Биариц (те не ми казваха името му. Свян ли беше това? Или стремеж да се объркат картите?. Един ден ще потърся всички тези хора от „тайфата“, все някой ще си спомни за Ивон… Ще отида в Женева, в Милано. Дали ще успея да сглобя незавършената картина, която ми оставиха?
Когато ги срещнах, те за пръв път от много време прекарваха лятото в родното си градче и след дългогодишното отсъствие — бяха идвали няколко пъти съвсем за малко — сега се чувствуваха тук като чужденци. Ивон ми призна, че ако на шестнадесет години някой й бил казал как един ден ще живее в „Ермитажа“ и ще се чувствува като в непознат курортен град, сигурно щяла доста да се поучуди. Отначало тези приказки направо ме възмутиха. Аз винаги бях си мечтал какво ли щеше да е, ако се бях родил в някое провинциално градче, и не разбирах как можеш да се отречеш от местата на своето детство, от улиците, от площадите, от къщите, които представляват родното място. Коренът. И как може сърцето ти да не тупти по-бързо, когато се завърнеш там. Развих сериозно пред Ивон своите мисли на безотечественик. Тя не ме слушаше. Излежаваше се в кревата, увита в копринения си пеньоар, и пушеше цигари „Мурата“. (Пушеше ги заради името им — „Мурата“, намираше го изискано, екзотично и загадъчно. Това италиано-египетско име ме хвърляше в адска досада, защото приличаше на моето.) Говорех й за Магистралата 201, за църквата „Сен-Кристоф“ и за гаража на чичо й. Ами кино „Сплендид“? Ами улица Роаял, по която сигурно е вървяла на шестнадесет години и се е спирала пред всяка витрина? Ами всички останали кътчета, които не познавам и които сигурно са свързани в съзнанието й с различни спомени? Например гарата или градината на казиното. Тя свиваше рамене. Не. Всичко това не беше вече нищо за нея.
Все пак няколко пъти ме заведе в нещо като голям салон за чай. Отивахме там към два часа следобед, когато курортистите бяха на плажа или си почиваха. Трябваше да вървим под аркадите след „Механата“, да прекосим улицата и отново да минем под аркадите: всъщност те заобикаляха два квартала със сгради, построени едновременно с казиното, които напомняха къщите от 1930 в покрайнините на седемнадесети район, около булевард Гувион-Сен-Сир, в Диксмюд, край Изер и в Сом. Този „салон“ се наричаше „Реган“ и аркадите го пазеха от слънчевите лъчи. Нямаше тераса както в „Механата“. Виждаше се, че заведението някога е преуспявало, но после е било изместено от „Механата“. Сядахме на една маса в дъното. Касиерката, момиче с къси черни коси, на име Клод, беше приятелка на Ивон. Тя идваше при нас. Ивон я разпитваше за разни хора, чиито имена бях чувал от нея и Мейнт. Да, Рози поел хотела в Клюзаз след баща си, а Поло Ервийо станал антиквар. Помпен Лаворал още карал като луд. Неотдавна си купил ягуар. Клод Брен бил в Алжир. „Йейет“ изчезнала някъде…