— А ти добре ли я караш в Женева? — питаше Клод.
— Ами да, може да се каже … не е зле… не е зле — отвръщаше Ивон, мислейки за нещо друго.
— У вас ли живееш?
— Не. В „Ермитажа“.
— В „Ермитажа“ ли? Усмихваше се иронично.
— Трябва да дойдеш да видиш стаята… — предлагаше Ивон — много е гот…
— А, вярно, ще ми се да я видя… Някоя вечер…
И тя пийваше по чашка с нас. Голямата зала на „Реган“ беше пуста. Слънцето рисуваше плетеници по стената. Зад тъмния дървен тезгях бяха изобразени езерото и околните планини.
— Тук вече никой не идва — забелязваше Ивон.
— Само старчоци … — казваше Клод. И се смееше някак притеснено.
— Не е като преди, а?
Ивон също се засмиваше пресилено. После замлъкнаха. Клод разглеждаше късите си покрити с оранжев лак нокти. Нямаха какво повече да си кажат. Така ми се искаше да ги поразпитам. Кой беше Рози? А Поло Ервийо? Откога се познаваха те двете? Как е изглеждала Ивон на шестнадесет години? А какво е представлявал „Реган“, преди да го превърнат в салон за чай? Впрочем всичко това вече не интересуваше нито едната, нито другата. Общо взето, аз единствен се занимавах с тяхното минало на френски принцеси.
Клод ни придружаваше до въртящата се врата и Ивон я целуваше. Пак я канеше:
— Ела в „Ермитажа“, когато ти е удобно… Да видиш стаята…
— Дадено, някоя вечер…
Само че така и не дойде.
Като че ли освен Клод и чичо си Ивон не бе оставила нищо след себе си в този град. И аз се чудех как е възможно човек така бързо да се откъсне от корените си, след като е имал щастието да ги притежава.
Стаите в луксозните хотели залъгват окото в първите дни, но скоро от стените и бездушните им мебели ви полазва също такава тъга, както и в евтините хотелчета. Блудкав разкош, сладникав мирис в коридорите, чийто източник не мога да установя, но навярно именно това е мирисът на безпокойството, на несигурността, на изгнанието, на ерзаца. Мирис, който винаги ме е съпровождал, Фоайета на хотели, в които се срещах с баща си, техните витрини, огледала и мрамори — а те всъщност са само чакални. За какво ли? Воня на нансенови паспорти.
Но ние не винаги прекарвахме нощите в „Ермитажа“. Два-три пъти седмично Мейнт ни канеше да спим в дома му. През тези вечери му се налагаше да отсъствува и той ме молеше да отговарям по телефона и да записвам имената и „поръчките“. Първия път ме беше предупредил, че телефонът може да звънне дори и в най-късен час през нощта, но не ми разкри кои са тайнствените му познати.
Живееше в къща, собственост на родителите му, в един от хубавите квартали, малко Преди Карабасел. Трябваше да се върви по Авеню дълбини и да се завие вляво точно след префектурата. Пуст квартал, улици, засадени с дървета, чиито корони образуваха свод. Вили на местната буржоазия с различен обем и стил в зависимост от степента на благополучието. Вилата на Мейнт, разположена на ъгъла на авеню Жан-Шарко и улица Марлиоз, изглеждаше доста скромна в сравнение с другите. Беше със сивосинкав цвят, с малка веранда към авеню Жан-Шарко и издадено напред прозорче към улицата. Два етажа, вторият — мансарден. Градина, застлана с чакъл. Запуснат жив плет. На портала от олющено бяло дърво Мейнт (призна ми го самият той) беше изписал с криви черни букви: „ВИЛА «ТЪГА»“
Наистина в тази вила нямаше нищо весело. Нищо. Все пак отначало ми се стори, че названието „тъга“ не й подхожда напълно. После разбрах, че Мейнт е бил прав, тъй като в звученето на думата „тъга“ има нещо нежно и звънко. След като човек прекрачеше прага на вилата, обземаше го ведра скръб. Сякаш влизаше в зона на спокойствие и тишина. Въздухът беше по-лек. Създаваше усещане за безтегловност. Сигурно мебелите се бяха разгубили. Беше останало само едно тежко кожено канапе, по чиито странични облегалки личаха следи от нокти на животно, а вляво — остъклена библиотека. Когато човек седнеше на канапето, пред него на пет-шест метра се откриваше верандата. Паркетът беше светъл, но зле поддържан. Порцеланова лампа с жълт абажур, поставена на земята, осветяваше това доста голямо помещение. Телефонът се намираше в една съседна стая, до която се стигаше по коридор. И в нея липсваха мебели. Над прозореца беше спусната червена завеса. Стените бяха тъмножълти, също като в хола. Край дясната стена имаше походно легло. На отсрещната стена, на удобна височина, беше окачена карта на френската част на Западна Африка и голяма самолетна снимка на Дакар, сложена в тънка рамка. Силно пожълтяла, сигурно беше от преди двадесетина години. Мейнт ми беше разправил, че баща му известно време работил „в колониите“. Телефонът беше поставен до леглото. Висеше малък полилей с фалшиви свещи и фалшиви кристали. Мисля, че Мейнт спеше тук.