Хранехме се в трапезария, обзаведена в савойски стил. Можех да поведа разговор с най-близките си съседи, спретнато облечени възрастни съпрузи от Париж, но от някои намеци бях подразбрал, че мъжът е бивш полицейски инспектор. Останалите също вечеряха на двойки с изключение на един господин с тънки мустачки и покорно кучешко лице, самотен, сякаш изоставен тук. Сред шума от разговорите чувах как понякога хлъцва, също като че ли лае. След ядене наемателите минаваха в салона и въздишайки, сядаха в креслата с кретонени калъфи. Собственичката на „Липите“ госпожа Бюфаз им поднасяше билков чай или нещо за храносмилане. Жените разговаряха помежду си. Мъжете започваха да играят канаста. Господинът с кучешкото лице запалваше тъжно хаванска пура и гледаше играта, седнал встрани.
Аз с удоволствие бих останал сред тях в меката и успокояваща светлина на лампите с абажури от розова коприна, но тогава може би щеше да ми се наложи да приказвам или да играя канаста. Дали пък щеше да им е неприятно, ако остана там да ги погледам, без да говоря? Слизах отново в града. Точно в девет и четвърт — веднага след прегледа — влизах в кино „Регент“ или в киното на казиното, което беше по-елегантно и по-удобно. Намерих програма на „Регент“ от онова лято.
КИНО „РЕГЕНТ“ От 15 до 23 юни:
Нежна и буйна Елизабет на А. Д ю к о е н
От 24 до 30 юни;
Миналата година в Мариенбад на А. Р е н е
От 1 до 8 юли:
К Р. Ъ. вика Берлин на Р. Х а б и б
От 9 до 16 юли:
Завещанието на Орфей на Ж. Кокто
От 17 до 24 юли:
Капитан Фракас на П. Г а с п а р-Ю и т
От 25 юли до 2 август:
Кой сте вие, доктор Зорге? на И. Чампи
От 3 до 10 август:
Нощта на М. Антониони
От 11 до 18 август:
Светът на Сузи Вонг От 19 до 26 август:
Порочният кръг на М. Пека
От 27 август до 3 септември:
Гората на влюбените на К. О т а н-Л ара
С удоволствие бих погледал пак някой и друг кадър от тези стари филми.
След киното отново отивах в „Механата“ да изпия чаша кампари. Младите хора ги нямаше. Полунощ. Навярно танцуваха някъде. Гледах всичките тези столове, празните маси, келнерите, които прибираха големите чадъри. Взирах се в големия осветен фонтан пред входа на казиното, от другата страна на площада. Той безспир променяше цвета си. Забавлявах се, като броях колко пъти ще стане зелен. Ей така, да мине време, нали? Един път, два пъти, три пъти. На петдесет и третия път ставах, но обикновено не си правех труда да играя дори и тази игра. Бленувах и машинално пиех на малки глътки питието си. Спомняте ли си Лисабон през войната? Всичките онези хора, заседнали из баровете и във фоайето на хотел „Авис“ с техните куфари и сандъците-гардероби, хора, очакващи кораб, който нямаше да пристигне? Е, добре, двадесет години по-късно и аз изпитвах чувството, че съм един от тях.
В редките случаи, когато слагах фланеления си костюм и единствената си вратовръзка (тъмносиня, обсипана с малки лилии, подарък от един американец, на обратната й страна бяха избродирани думите: „Интернашънъл Бар Флай“. По-късно разбрах, че това било името на някакво тайно дружество на алкохолици. По тази вратовръзка се разпознавали едни други и си правели дребни услуги), влизах в казиното и оставах няколко минути на прага на „Брюмел“ да погледам как танцуват хората. Бяха на възраст от тридесет до шестдесет години, тук-таме се мяркаха по-млади момичета в компанията на елегантни пет-десетгодишни мъже. Международна клиентела, твърде „изискана“, която се кършеше под звуците на разни италиански шлагери или на мелодичния ямайски танц калипсо. После се качвах в игралната зала. Често наблюдавахме големи залози. От съседна Швейцария идваха играчи от висока класа. Спомням си един страшно хладнокръвен египтянин с мазна рижа коса и очи на газела, който замислено поглаждаше с показалец тънките си мустаци. Залагаше по пет милиона наведнъж; разправяха, че е братовчед на крал Фарук.
С облекчение излизах отново на чист въздух.
Тръгвах бавно по Авеню д’Албини към Карабасел. Никога не съм виждал такива прелестни, ясни нощи, както по това време. Огънчетата на вилите край брега на езерото искряха силно, ослепително и в блясъка им аз откривах музика, сякаш слушах соло саксофон или тромпет. Долавях и лекото, безплътно шумолене на яворите. Изчаквах последния рейс на въздушната железница, седнал на желязната пейка в заслона. Помещението се осветяваше само с една лампа и аз се отпусках, потъвах, изпълнен с безкрайна доверчивост, в моравия здрач. От какво да се страхувам? Шумът на войните, грохотът на света трябваше да преминат през истинска стена от памук, за да достигнат до този оазис на почивката. А и кой ли ще се сети да ме търси сред такива видни посетители?