Отваряхме френския прозорец на верандата и се изтягахме на канапето. То излъчваше особена миризма на кожа, която съм усещал да излъчват само двата фотьойла, красящи кабинета на баща ми на улица Лорд Байрон. То беше по времето на неговите пътувания до Бразавил, когато създаде тайнственото и призрачно „Африканско предприемаческо дружество“, за което зная твърде малко.
Миризмата на канапето, картата на френската част на Западна Африка бяха неразривно свързани с „Африканското предприемаческо дружество“, три думи, които носеха дъха на детските ми дни. Припомнях си атмосферата на кабинета на улица Лорд Байрон, с мириса на кожа, с полумрака и безкрайните разговори на баща ми и разни елегантни негри с посребрели коси… Дали затова, когато оставах с Ивон в хола, започваше да ми се струва, че времето наистина е спряло да тече?
Състояние на безтегловност. Безкрайно забавени движения, изменяхме положението си сантиметър по сантиметър. Сякаш пълзяхме. Всеки рязък жест би разрушил очарованието. Говорехме тихо. Здрачът изпълваше постепенно стаята, влизаше през верандата, виждах увисналите във въздуха прашинки. Минаваше някакъв човек с мотопед и бръмченето звучеше в ушите ми още няколко минути. Той също напредваше сантиметър по сантиметър. Беше в безтегловно състояние. Всичко около нас беше в безтегловно състояние. Дори когато нощта се спускаше, не палехме лампата. Най-близкият уличен стълб на авеню Жан-Шарко разпръскваше снежнобяла светлина. Да можеше да останем завинаги в тази вила. Никога да не напускаме тази стая. Да се излягаме на канапето или може би на земята, както все по-често и по-често правехме. Чудно ми беше, че откривах у Ивон такава склонност към забрава. При мен това се дължеше на отвращение пред движението, на безпокойство пред всичко, което се измества, отминава и се променя, на желанието да не градя вече върху пясък, да се установя някъде, на нуждата да се закова на едно място. А при нея? Мисля, че тя просто беше мързелива. Като морска трева. Понякога дори се изтягахме в коридора и оставахме там цялата нощ. Една вечер се мушнахме в някакъв килер под стълбището към първия етаж и бяхме притиснати от неразличими предмети, които сметнах за ракитови кошове. Не, не съм си въобразявал: местехме се, пълзейки. Тръгвахме всеки от противоположната страна на къщата и пълзяхме в мрака. Всеки от нас се стремеше да се движи колкото се може по-безшумно и по-бавно, за да може да изненада другия.
Веднъж Мейнт се върна чак на другия ден вечерта. Не бяхме мръднали от вилата. Излежавахме се на паркета до прага към верандата. Кучето спеше посред канапето. Беше тих, слънчев следобед. Листата на дърветата леко потрепваха. Някъде далеч свиреше военна музика. От време на време по улицата минаваше раздрънкано колело. Скоро престанахме да долавяме какъвто и да било шум. Сякаш нещо меко и нежно ни отделяше от всичко. Мисля, че ако не беше дошъл Мейнт, дни наред нямаше да мръднем и по-скоро щяхме да умрем от глад и жажда, отколкото да излезем от вилата. Никога по-късно не съм чувствувал времето тъй плътно, тъй наситено. Опиумът май създавал такова усещане. Съмнявам се.
Телефонът винаги звънваше — след полунощ, треперлив звън. Като глас от миналото. Крехък, изтънен от времето глас. Но това бе достатъчно, във въздуха увисваше заплаха, воалът се разкъсваше. Ивон не искаше да отговарям, „Не се обаждай“ — шепнеше тя. Пълзях наслуки из коридора, не намирах вратата на стаята, блъсках си главата в стената. Едва успявах да премина през вратата, трябваше да допълзя до телефона, а беше тъмно и не можех да се ориентирам. Обхващаше ме паника, преди да вдигна слушалката. Този глас — винаги един и същ — ме плашеше, беше твърд, но звучеше приглушено, от какво ли? От разстоянието? Или от времето? (Понякога ми приличаше на стар запис.) И неизменното начало: