— Ало, обажда се Анри Кустикер… Чувате ли ме?
Отговарях:
— Да. Пауза.
— Кажете на доктора, че го чакаме утре в двадесет и един часа в „Белвю“ в Женева. Ясно ли е?…
Прошепвах още по-тихо „да“. Той затваряше. Друг път не определяше срещи, а ми даваше поръчки:
— Ало, обажда се Анри Кустикер… (Пауза.) Кажете на доктора, че шефът Макс и Герен са пристигнали. Ще дойдем да го видим утре вечер … утре вечер…
Нямах сили да му отговоря. Вече беше затворил. Анри Кустикер — всеки път, когато разпитвахме Мейнт за него, той замълчаваше — бе станал за нас опасна личност, усещахме го как обикаля нощем около вилата. Не бяхме виждали лицето му и поради това той се превръщаше за нас в идея-фикс. Забавлявах се понякога, като се отдалечавах от Ивон и я плашех, повтаряйки в тъмното със злокобен глас:
— Обажда се Анри Кустикер … Обажда се Анри Кустикер …
Тя крещеше. И ето че мен също ме обсебваше страхът. Очаквахме с разтуптени сърца треперливия глас по телефона. Сгушвахме се под походното легло. Една вечер той звънна, но аз успях да вдигна слушалката чак след няколко минути, също като в лошите сънища, когато крайниците ни натежават като олово.
— Ало, обажда се Анри Кустикер… Не можех да издам нито звук.
— Ало… чувате ли ме?… Чувате ли ме?… Сдържахме дъха си.
— Обажда се Анри Кустикер, чувате ли ме?… Гласът ставаше все по-тих.
— Кустикер… Анри Кустикер… Чувате ли ме?
Кой беше той? Откъде се обаждаше? Още няколко неясни звука.
— Тикер… чувате…
И край. Последната нишка, която ни свързваше с външния свят, се бе прекъснала. Отпуснахме се и отново потънахме в дълбини, където никой — надявах се — нямаше да може да ни безпокои.
XII
Пиеше вече третото си „светло порто“. Беше вперил очи в голямата снимка на Хендрикс над рафтовете с бутилки. Хендрикс по времето на своя блясък, двадесет години преди лятото, когато умирах от яд, като го гледах да танцува с Ивон онази вечер след спечелването на купата. Млад, слаб и романтичен Хендрикс — нещо средно между Мермоз и райхщадския херцог, — стара снимка, която ми беше показало момичето от бюфета на Спортинга един ден, като го разпитвах за своя „съперник“. Доста беше понапълнял оттогава.
Струва ми се, че съзерцавайки този исторически документ, Мейнт накрая се засмя със своята неочаквана усмивка, която никога не изразяваше веселие, защото беше нервна реакция. Дали си бе спомнил вечерта след купата, когато отидохме тримата в „Сент-Роз“. Сигурно е преброил годините: пет, десет, дванадесет… Имаше мания да брои годините и дните. „След една година и тридесет и три дни ще бъде двадесет и седмият ми рожден ден … Ние с Ивон се познаваме от седем години и пет дена …“
Другият клиент си тръгна, олюлявайки се, след като плати шампанското си, но отказа да даде пари за телефонните разговори — заяви, че никога не бил искал да го свързват с „номер 233 в Шамбери“. Понеже спорът заплашваше да продължи до сутринта, Мейнт бе обяснил, че той ще заплати за телефона. Пък и всъщност той, Мейнт, бил поискал да го свържат с номер 233 в Шамбери. Той и никой друг.
Наближаваше полунощ. Мейнт за последен път погледна снимката на Хендрикс и се отправи към „Сентра“. Тъкмо когато се канеше да излезе, влязоха двама мъже и го блъснаха, като едва-едва се извиниха. После още трима. И още петима. Ставаха все повече, пристигаха нови и нови. Всички носеха забодени на реверите на палтата си картончета с надпис „Интер-Туринг“. Говореха високо, смееха се силно и здравата се тупаха по гърбовете. Сигурно участниците в конгреса, за който барманката говореше преди малко. Един от тях, заобиколен от много хора, пушеше лула. Всички се усукваха наоколо му, обръщаха се към него с „Председател“… „Председателю… Председателю…“ Мейнт напразно се мъчеше да си пробие път. Бяха го изтикали почти до бара. Скупчени плътно едни до други. Мейнт се опитваше да ги заобиколи, търсеше процеп, промъкваше се, но те отново го притискаха и той отстъпваше. Беше вир-вода. Един от тях го хвана за рамото, навярно го помисли за „събрат“ и за миг го въвлече в една от групите — до самия председател. Блъскаха се като на спирка Шосе д’Антен в най-натоварените часове. Дребничкият председател пазеше лулата си, криеше я в дланта си. Мейнт успя да се отскубне от това стълпотворение, заигра с рамене и лакти и с последни усилия се хвърли към вратата. Открехна я и се измъкна на улицата. Някакъв човек излезе след него и го повика: