— Къде отивате? Не сте ли от „Интер-Туринг“?
Мейнт не отвърна.
— Останете все пак. Председателят ще черпи… Хайде, останете…
Мейнт ускори крачка. Онзи продължи умоляващо:
— Хайде, останете …
Мейнт вървеше все по-бързо. Онзи се развика:
— Председателят ще забележи, че липсва човек от „Интер-Туринга“… Върнете се… Върнете се де …
Гласът му ясно отекваше в пустата улица. Мейнт се беше озовал пред фонтана на казиното. През зимата той не променя цвета си и водната струя не избликва така високо, както през „сезона“. Той се вгледа за малко в него, после прекоси Авеню д’Албини и тръгна по левия тротоар. Вървеше бавно, малко криволичеше. Като човек който се шляе. От време на време потупваше леко кората на някой явор. Мина покрай префектурата. Сигурно щеше да свие по първата улица вляво, която се нарича — ако си спомням точно — авеню Мак-Кроски. Преди дванадесет години редицата нови сгради не съществуваше. На площада — запуснат парк, сред който се издигаше голяма необитаема къща в англо-нормандски стил. Той стигна до кръстовището Пелио. Ивон и аз често сядахме там на някоя от пейките. После тръгна вдясно по авеню Пиер-Форсан. Бих могъл да вървя по този път със затворени очи. Кварталът не се е изменил много. Пощадили са го по някакви тайнствени причини. Все същите вили сред градини, заобиколени с ниски плетища, същите дървета от двете страни на авенютата. Само дето няма листа. Зимата обгръща всичко с печал.
Ето ни на улица Марлиоз. Вилата е на ъгъла, там, вляво. Виждам я. Виждам и теб как вървиш с още по-бавна крачка, как бутваш с рамо дървената врата. Седнал си на канапето във всекидневната и не си запалил лампата. Уличният стълб отсреща разпръсква бяла светлина.
„8 декември… Един лекар от А … господин Рьоне Мейнт, тридесет и седем годишен, се е самоубил през нощта в петък срещу събота в дома си. Изпаднал в отчаяние, той пуснал кранчето за газта.“
Вървях — не знам вече защо — под аркадите на улица Кастилионе, когато прочетох тези няколко реда, в един вечерен вестник. „Дофине“, областният ежедневник, съобщаваше повече подробности. Мейнт беше достойно представен на първа страница под заглавие: „САМОУБИЙСТВО НА ЕДИН ЛЕКАР ОТ А…“, а текстът продължаваше на шеста страница, където бяха местните новини:
„8 декември. Доктор Рьоне Мейнт се е самоубил миналата нощ в своята вила на авеню Жан-Шарко №5. Госпожица В., работеща при доктора, влязла в къщата, както всяка сутрин, и веднага била разтревожена от мирис на газ. Твърде късно. Доктор Мейнт бил оставил писмо.
Видели го вчера вечерта на гарата, когато пристигнал експресът за Париж. Има свидетели, че прекарал известно време в «Сентра» на улица Сомейе №23.
След като работи известно време като лекар в Женева, преди пет години доктор Рьоне Мейнт се завърна в А…, откъдето произхожда семейството му. Специалността му е остеопатология. Известни бяха професионалните му несполуки. Дали това обяснява отчаяната му постъпка?
Той беше на тридесет и седем години. Син на доктор Анри Мейнт, един от героите-мъченици на Съпротивата, дал името си на една от улиците в нашия град.“
Вървях наслуки, кой знае как стигнах до площад Карузел, прекосих го. Влязох в една от двете градинки на Лувъра преди Квадратния двор. Грееше бледо зимно слънце и деца играеха по моравата в подножието на статуята на генерал Лафайет. След смъртта на Мейнт някои неща оставаха навеки забулени в мрак. Така например никога нямаше да узная кой беше този Анри Кустикер. Повторих това име на глас: „Кус-ти-кер, Кус-ти-кер“, име, което криеше все още някакъв смисъл единствено за мен. И за Ивон. Но какво ли беше станало с нея? Усещаме най-остро изчезването на едно същество, когато разменените помежду ни тайни думи станат внезапно ненужни и самоцелни.
Кустикер… По онова време правех предположения, едно от друго по-невероятни, но усещах, че и истината сигурно е необикновена. И смущаваща. Понякога Мейнт ни канеше на чай във вилата си. Един следобед към пет часа седяхме във всекидневната. Слушахме любимата мелодия на Рьоне „The Cafe Mozart Waltz“, той непрекъснато пускаше плочата отначало. На вратата се звънна. Той се опита да овладее нервното трепване. Видях — а също и Ивон — на площадката двама мъже, които подкрепяха трети с обляно в кръв лице. Те бързо прекосиха антрето и влязоха в стаята на Мейнт. Чух как единият каза:
— Удари му една камфорова инжекция. Иначе тази мръсница ще хвърли топа, както я държим…
Да. И Ивон го чу. Рьоне дойде при нас и ни помоли да си вървим веднага. Той каза сухо: „Ще ви обясня…“
Не ни обясни нищо, но аз бях видял двамата мъже и това ми стигаше, за да разбера, че те са „полицаи“ или хора, свързани с полицията. Някои съпоставки, някои поръчки на Кустикер потвърдиха предположението ми. Беше по времето на войната в Алжир и Женева, където Мейнт ходеше на срещи, се бе превърнала в свързочен пункт. Агенти откъде ли не. Съревноваващи се полицаи. Нелегални канали. Така и нищо не разбрах. Каква роля играеше Мейнт във всичко това? Много пъти долавях, че му се иска да сподели нещата с мен, но сигурно смяташе, че съм прекалено млад. Или пък представата за подобен разговор го изпълваше с безкрайна умора и предпочиташе да запази своята тайна.