Все пак една вечер, когато аз непрекъснато го подкачах с въпроса кой е „Анри Кустикер“, а Ивон се шегуваше, повтаряйки ритуалната фраза; „Ало, обажда се Анри Кустикер…“, той изглеждаше по-притеснен от обикновено. Изрече глухо: „Да знаете какво ме карат да върша тия мръсници!… — И добави лаконично: — Писнало ми е да се разправям с техните алжирски истории…“ Следващия миг обаче си придаде безгрижен и весел вид и ни предложи да отидем в „Сент-Роз“.
След дванадесет години си давах сметка, че почти нищо не съм знаел за Рьоне Мейнт и се упреквах за небрежното си отношение по времето, когато го виждах всеки ден. После лицето на Мейнт — а също и ликът на Ивон — се замъглиха, имах чувството, че ги гледам през грапаво стъкло.
Там, на градинската пейка, оставил до себе си вестника с известието за смъртта на Мейнт, видях отново откъслечни картини от онзи сезон, мъгляви както обикновено. Една съботна вечер Мейнт, Ивон и аз се бяхме отбили в някаква кръчмичка край езерото. Към полунощ група хулигани заобиколи масата ни и започна да ни „действува“. Мейнт хладнокръвно грабна една бутилка, счупи я в ръба на масата и размаха назъбеното гърло.
— А се е изхвърлил някой, а съм му нацепил мутрата…
Изрече тези думи с някакво злобно задоволство, което ме уплаши. Уплаши и нехранимайковците. Те отстъпиха. Когато се връщахме, Рьоне прошепна:
— Като си помисля, че се уплашиха от кралица Астрид…
Той изпитваше особено възхищение към тази кралица и винаги носеше със себе си нейна снимка. Чисто и просто беше убеден, че в някакъв предишен живот е бил хубавата, млада и нещастна кралица Астрид. Заедно с нейната снимка носеше и онази от вечерта на състезанието за купата, на която бяхме тримата. Аз имам и друга, направена на Авеню д’Албини, на нея Ивон ме държи за ръка. Кучето е застанало до нас с важен вид. Също като годежна снимка. Запазил съм още една, постара, Ивон ми я подари. Тогава баронът бил още жив. На нея се виждат Мейнт и тя, седнали в слънчев следобед на терасата на бар „Баси“ в Сен-Жан-дьо-Люз.
Това са единствените ясни образи, всичко останало е потънало в мъгла. Фоайето и стаята в „Ермитажа“. Градините на „Уиндзор“ и на хотел „Алхамбра“. Вила „Тъга“. „Сент-Роз“. Спортингът. Казиното. Купата „Улиган“. А също сенките на Кустикер (кой ли бе този Кустикер?), на Ивон Жаке и на някой си граф Хмара.
XIII
Някъде по това време ни напусна Мерилин Монро. Бях чел много неща за нея в списанията и я давах за пример на Ивон. Стига да искаше, тя също би могла да направи голяма кариера в киното. Нейният чар определено беше равностоен на чара на Мерилин Монро. Просто трябваше да прояви същата упоритост.
Тя ме слушаше безмълвно, изтегната на леглото. Разправях й за трудните първи стъпки на Мерилин Монро, за първите снимки по календарите, за първите дребни роли, за изкачените едно след друго стъпала. Тя, Ивон Жаке, не биваше да спира насред път. „Летящ манекен“. Първата роля в „Liebesbriefe auf der Berg“ на Ролф Мадежа. Спечелването на купата „Улиган“. Всеки етап имаше своето значение. Трябваше да се мисли за следващия. Да се изкачва още по-нагоре. Все по-нагоре.
Тя никога не ме прекъсваше, когато разсъждавах върху нейната „кариера“. Дали изобщо ме слушаше? Отначало сигурно се бе изненадала от моя интерес към нея, почувствувала се бе поласкана, че разговарям толкова пламенно за светлото й бъдеще. Може би в отделни мигове дори я заразявах със своя ентусиазъм и тя също започваше да мечтае. Но предполагам, че е било за кратко. Тя беше по-възрастна от мен. Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е изживяла онзи миг от младостта, когато предстои всичко да рухне, когато вече става твърде късно за каквото и да било. Корабът още е в пристанището, трябва само да се мине по мостчето, остават няколко минути … Обзема ви тихо вцепенение.
Понякога приказките ми я разсмиваха. Тя дори вдигаше рамене, когато й казвах, че продуцентите сигурно ще забележат появяването й в „Liebesbriefe auf der Berg“. Не, тя не вярваше. Не притежаваше свещения огън. Но в началото и с Мерилин Монро е било същото. Свещеният огън се разпалва постепенно.