Често се питам къде ли се е запиляла. Сигурно вече не е същата, а аз съм принуден да гледам снимките, за да задържа в паметта си лицето й от онова време. От години напразно се мъча да видя „Liebesbriefe auf der Berg“. Хората, които съм питал, ми отговориха, че такъв филм няма. Дори и името на Ролф Мадежа не им говореше нищо. Жалко. В киното можех отново да чуя гласа й, да видя движенията и очите й такива, каквито ги знаех. И обичах.
Където и да е тя — навярно много далеч, — дали си спомня смътно надеждите и мечтите, които рисувах в стаята на „Ермитажа“, докато приготвяхме храната за кучето ? Дали си спомня за Америка? Защото, макар да прекарвахме дните и нощите в блажена отпуснатост, аз мислех за нашето бъдеще, то се очертаваше все по-ясно и по-ясно.
Наистина бях размишлявал сериозно върху брака на Мерилин Монро и Артър Милър, брак между истинска американка, излязла от самите недра на Америка, и евреин. Ивон и аз щяхме да имаме почти същата съдба. Тя — коренячка французойка, която след година-две щеше да бъде кинозвезда. А аз щях да стана накрая еврейски писател и да нося очила с дебели кестени рамки.
Но изведнъж Франция започна да ми се струва твърде тясна, в нея нямаше да мога да разкрия истинските си възможности. За какво можех да се боря в тази малка страна? За антикварен магазин? За служба в някое издателство? За изпълнена с пустословие и хлад литературна кариера? Никой от тези занаяти не предизвикваше възторга ми. Трябваше да замина с Ивон.
Нямаше да оставя нищо след себе си, тъй като не бях свързан с никого, а Ивон също беше скъсала с всички близки. Щяхме да си създадем нов живот.
Дали ме вдъхновяваше примерът на Мерилин Монро и Артър Милър? Веднага си помечтах за Америка. Там Ивон щеше да се посвети на киното. Аз — на литературата. Щяхме да се оженим в голямата бруклинска синагога. И да се сблъскаме с безброй трудности. Може би щяхме да рухнем под тежестта им, но преодолеехме ли ги, мечтата щеше да бъде осъществена. Артър и Мерилин. Ивон и Виктор.
За по-късно си представях как се връщаме в Европа. Щяхме да се уединим в някоя планинска област — Тесен или Енгадин. Да заживеем в просторна хижа, заобиколена от парк. На една полица щяхме да наредим „Оскарите“ на Ивон и моите дипломи на доктор honoris causa от университетите в Йейл и в Мексико. Щяхме да имаме десетина германски дога, дресирани да разкъсват в случай на нужда неканените посетители, и нямаше да се виждаме с никого. Щяхме по цели дни да се разтакаваме из стаята, както по времето на „Ермитажа“ и на вила „Тъга“.
Идеята за този втори период от нашия живот бях получил от Полет Годар и Ерих Мария Ремарк.
А можехме да останем в Америка. Да наемем голяма къща сред природата. Беше ми направило впечатление заглавието на една книга, която се търкаляше в хола на Мейнт: „Зелената трева на Уайоминг“. Така и не я прочетох, но само като повторех: „Зелената трева на Уайоминг“, сърцето ми се свиваше. Всъщност именно в тази несъществуваща страна, сред тази висока, прозирнозелена трева, исках да живея с Ивон.
Размишлявах доста дни върху проекта да отпътуваме за Америка, преди да й го съобщя. Можеше да ме вземе на подбив. Първо, трябваше да се уредят материалните въпроси. Никакви случайности. Необходимо беше да набавя парите за път. Оставаше ми само половината от осемстотинте хиляди франка, които бях отмъкнал от онзи женевски библиофил, но имах и друга възможност; една извънредно рядка пеперуда, която от няколко месеца мъкнех в куфара си в стъклена кутийка. Един експерт беше заявил, че животинката струва „най-малко“ четиристотин хиляди франка. Следователно струваше двойно, а можех да измъкна и три пъти повече, ако я предложа на някой колекционер. Щях лично да купя билети от Трансатлантическата компания и щяхме да отседнем в хотел „Алгонкуин“ в Ню Йорк.
За по-нататък разчитах на братовчедка си Бела Дарви — тя беше направила кариера там и щеше да ни въведе в средата на киното. Това е. В общи линии такъв беше моят план.
Преброих до три и седнах на едно от стъпалата на голямото стълбище. През перилото виждах администрацията долу и портиера, който говореше с някакъв плешив човек в смокинг. Тя се обърна изненадана. Беше със зелена муселинена рокля и шалче в същия цвят.
— Защо да не заминем за Америка?
Извиках тази фраза от страх, че ще се спре в гърлото ми или ще се превърне в нечленоразделна реч. Поех дълбоко въздух и повторих също така високо:
— Защо да не заминем за Америка? Тя се приближи, седна на стъпалото до мен, стисна ръката ми и ме попита:
— Добре ли си?
— Да, да. Много е просто… Много е просто, много просто… Ще заминем за Америка…