Тя огледа обувките си с високи токчета, целуна ме по бузата и ми каза, че ще й обясня тази работа по-късно. Минаваше девет часът и Мейнт ни чакаше в „Рьосер“ във Вейрие-дю-Лак.
Заведението напомняше страноприемниците по бреговете на Марна. Масите бяха наредени на голям понтон, около който бяха разположени дървени решетки, саксии със зелени растения и дръвчета. Вечеряше се на светлината на свещи. Рьоне беше избрал маса близо до водата.
Беше в бежов костюм от шантунг, махна ни с ръка. С него беше и някакъв млад мъж, който той ни представи — забравил съм името му. Седнахме срещу тях.
— Тук е много приятно — подхванах разговора аз.
— Да, не е лошо — отвърна Рьоне. — Това заведение е чудесно място за срещи…
— Откога? — попита Ивон.
— Открай време, скъпа.
Тя отново ме погледна и избухна в смях.
— Знаеш ли какво ми предложи Виктор? Иска да ме води в Америка.
— В Америка ли?
Той очевидно не разбираше.
— Що за хрумване.
— Да — казах аз. — В Америка. Той се усмихна недоверчиво. За него това бяха празни приказки. Обърна се към приятеля си:
— Е, по-добре ли е? Онзи кимна.
— Сега трябва да хапнеш.
Говореше му като на дете, но младежът сигурно беше по-голям от мен. Беше с къса руса коса, с ангелски черти, а имаше рамене като на борец.
Рьоне ни обясни, че неговият приятел се явил следобед за титлата „Най-красивият атлет на Франция“. Състезанието се провело в казиното. Получил само третото място в „младша възраст“. Младежът беше прокарал ръка в косите си, той се обърна към мен:
— Просто не извадих късмет…
За пръв път чух гласа му и за пръв път забелязах сините му като синчец очи. И днес си спомням колко детински безпомощен беше погледът му. Мейнт напълни чинията му със зеленчуци. Младежът продължаваше да говори към мен и към Ивон. Беше доверчив.
— Ония мръсници от журито… трябваше да получа най-много точки за волните съчетания…
— Мълчи и яж — подкани го Мейнт със сърдечен глас.
От нашата маса се виждаха светлините на града, а малко по-встрани, точно отсреща на другия бряг, едно особено бляскаво огънче привличаше вниманието — „Сент-Роз“. През онази нощ фасадите на казиното и на Спортинга се осветяваха от прожектори, чиито лъчи докосваха езерото. Водата беше обагрена в червено и зелено. Чувах един глас, усилен многократно от някакъв високоговорител, но бяхме твърде далеч и не разбирахме думите. От спектакъла „Звук и Светлина“. Бях прочел в местната преса, че за случая някакъв актьор от Комеди-Франсез, мисля, че се казваше Марша, щял да рецитира „Езерото“ на Алфонс дьо Ламартин. Сигурно долавяхме ехото от неговия глас.
— Трябваше да останем в града и да погледам? — каза Мейнт. — Обожавам „Звук и Светлина“. А ти?
Беше се обърнал към младежа.
— Знам ли? — отвърна той. В погледа му сега прозираше още мощна тъга.
— Можем да наминем по-късно — предложи Ивон с усмивка.
по-късно-предложи
— Не — каза Мейнт. — Тази нощ трябва да отида в Женева.
Какво щеше да прави там? С кого се срещаше в „Белвю“ и в „Павийон Ароза“, в тези места, които Кустикер ми съобщаваше по телефона? Някой ден нямаше да се завърне жив. Женева — привидно невинен, но престъпен град. Несигурен град. Транзитен град.
— Ще остана там три-четири дена — допълни Мейнт. — Като се върна, ще ви се обадя.
— Само че дотогава ние с Виктор ще сме заминали за Америка — заяви Ивон.
И се разсмя. Не разбирах защо приема с насмешка моя проект. Усещах как, без да искам, започвах да кипя от яд.
— Писна ми от тая Франция — казах аз с безапелационен тон.
— И на мен — заяви приятелят на Мейнт грубо и начинът, по който изрече тези думи, никак не отговаряше на скромността и тъгата, които бе проявявал дотогава.
Тази забележка разведри атмосферата.
Мейнт бе поръчал алкохол, ние бяхме останали единствените посетители. В далечината високоговорителите разпръскваха музика, която долиташе откъслечно до нас.
— Това — каза Мейнт — е тукашната духова музика. Тя участвува във всички спектакли „Звук и Светлина“.
Той се обърна към нас:
— Какво ще правите тази вечер?
— Ще си приготвим багажите и заминаваме за Америка — заявих аз сухо.
Ивон отново ме изгледа с безпокойство.
— Какво се е заинатил с тази Америка! — каза Мейнт. — Я стига, сам ли ще ме оставите?
— Съвсем не — възразих аз.
И четиримата се чукнахме просто така, безпричинно, само защото Мейнт ни предложи. Младежът се усмихна вяло и в сините му очи проблесна краткотрайна весела светлинка. Ивон ме хвана за ръка. Сервитьорите бяха започнали да подреждат масите.